Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (233)

Глава XV
Как брат Жан Зъботрошача възнамерява да очисти Пухкавите котараци

— Кълна се в расото си, че не разбирам що за пътешествие е нашето! — възнегодува брат Жан. — Пътешествие на дрисльовци — та ние друго не вършим — само пикаем, дрискаме, разваляме въздуха, зяпаме и толкоз. Кълна се в главата господня, такъв живот не е за мен. Не извърша ли аз някоя геройска постъпка, нощем не мога да заспя. Вие да не би да сте ме взели с вас само за да ви черкувам и изповядвам? Кълна се във великденските яйца, че вместо в чистилището ще запратя в морето, и то с главата надолу, първия подлец и страхливец, който сега не тръгне с мен. Защо шумът на Херкулесовата слава не утихва и до днес? Не е ли затуй, че като кръстосвал света надлъж и нашир, избавял народите от властта на тирани, от заблуди, от беди и теготи? Той убивал разбойници, чудовища, отровни змии и вредни животни. Защо и ние не последваме неговия пример и не постъпваме като него във всички страни, през които минава нашият път? Той разби стимфалидите, лернейската хидра, Как, Антей, кентаврите. Сам аз съм човек неук, но така говорят учените. Нека бъдем смели като него и разбием и унищожим тези Пухкави котараци: та те са по-лоши и от дявола. Така ще избавим страната от гнета на тираните. Аз не вярвам в Мохамед, но ако бях силен и могъщ като него, нямаше да търся от вас ни помощ, ни съвет. Е, какво, тръгваме ли? Уверявам ви, че ще ги изтрепем без мъка, а те всичко ще понесат търпеливо, в това не се и съмнявам. Нали видяхте как понесоха нашите оскърбления, с какво търпение, по-голямо даже от търпението на десет свини, опитващи се да пият вода от чаша. Да вървим!

— Оскърбления и унижения малко ги трогват — забелязах аз, — стига само в чантите им да дрънкат монети, пък били те и накакани. Може и да ги разбием като Херкулес, но си нямаме вожд като Евристей. Сега аз бих желал само едно — Юпитер да слезе при тях за час-два, не повече, в образа, който бе придобил, когато навести приятелката си Семела, майка на благодушния Бакхус.

— Милостивият господ ни помогна да се изтръгнем от ноктите им — каза Панюрж. — Колкото до мен, аз няма да се върна там: повярвайте ми, още не мога да дойда на себе си и да се успокоя след всички тревоги, които изживях. Аз бях вбесен там по три причини: първо — защото бях вбесен, второ — защото бях вбесен и трето — защото бях вбесен. Дай си дясното ухо и слушай хубаво какво ще ти кажа, брат Жан, блуднико мой ненагледни: всякога и всеки път, когато поискаш да отидеш по дяволите пред съда на Минос, Еак, Радамант и Дит, аз съм готов да премина с тебе Ахерон, Стикс, Коцит, да пия от водите на Лета, да платя за двама ни на Харон, за да ни преведе с лодката си, но ако ти непременно искаш да се върнеш в Следствената зала не сам, а с някого, търси си друг, а мен остави на мира — там аз няма да се върна и знай, че думата ми на две не става. Стига само да не ме завлекат насила, а то иначе, по своя воля, ще отида при тях само когато Калпа се помести към Абила^[1]. Върна ли се Одисей да си търси меча в пещерата на Циклоп? Главата си залагам, че не! Аз не съм забравил патилата си в Следствената зала и затуй крачето ми там повече няма да стъпи.

— О, верен приятелю със сърце неустрашимо и със схванати ръце! — възкликна брат Жан. — Я ми кажете, хитрецо, какво ви накара да им подхвърлите кесия с пари? Да не би златото да ни бие по джоба? Не им ли стигаха няколко стари тестона?

— Подхвърлих им кесията си — каза в отговор Панюрж, — защото накрая Хищника разтвори кадифената си чанта и започна да подвиква: „Хайде, хайде, хайде!“, от което заключих, че ще ни пуснат на свобода само ако им дадем, ей богу, дяволите да ги вземат, не какво да е, а злато, тъй като кадифената им чанта не е кесийка за тестони и дребни монети, а хранилище на златни екю със слънце, разбра ли, брат Жан, блуднико мой мъничък? Когато на този свят се поблъскаш и те поблъскат и поочукат като мен, тогава иначе ще запееш. А сега съгласно тяхното нареждане трябва да минем по-нататък.

Дотегливите съдийски душевадци все още се мотаеха на пристанището. Надеждите им може би не бяха кой знае колко големи, но те все още се надяваха нещо да падне. И когато ни видяха готови да отплаваме, всички като един извикаха на брат Жан, че не може да тръгнем, докато не им отдадем полагаемото им се.

— О свети Юрлюберлю! — възнегодува брат Жан. — Още ли сте тук, дяволски изчадия? Не ми ли стигат днешните ядове, та сега и други ми създавате? Кълна се в тялото господне, че ще ви дам стотинки, и то веднага, ей сега, начаса!

И като изтегли меча от ножницата, брат Жан слезе от кораба с намерение безжалостно да ги съсече, но те хукнаха презглава и повече не ги видяхме.

Патилата ни обаче не свършиха с това. Някои от моряците, които Пантагрюел бе освободил до завръщането ни от Следствената зала, се събрали на чашка в най-близко отстоящата от пристанището кръчмица. Не зная дали момчетата си бяха платили, но като видя брат Жан наблизо, старата кръчмарка побърза да му се оплаче в присъствие на зетя на едного от Пухкавите котараци и на други още двама съдийски прислужници. Слуша брат Жан приказките и уверенията им, слуша и трепери от гняв и накрая извика:

— Е, приятели мои заядливи, искате да кажете, че нашите моряци са непочтени хора, така ли? Аз пък съм на друго мнение и ще ви го докажа по най-убедителен начин, тоест с меча, който виждате тук.

При тези думи той изтегли меча, но хората в миг се изпариха; останала беше само старата кръчмарка, която продължаваше да уверява брат Жан, че тя съвсем не счита моряците му за хора непочтени и долни, а само се оплаква, че не й платили за леглото, на което се поизтегнали след обяда, и че иска за него някакви си пет турски су, не повече.

— Това наистина е евтино — съгласи се брат Жан. — Виж ти какви неблагодарници! Че къде ще намерят те легло на тази цена? Аз на драго сърце ще ви платя, но преди това искам да видя леглото.

Старицата го поведе след себе си, показа му леглото, похвали всички негови достойнства и накрая каза, че пет су съвсем не са много за такова легло. Брат Жан заплати петте су, а после с меча разсече на две юргана и възглавницата и ги изхвърли през прозореца. Тогава старицата започна да вика: „На помощ! Дръжте убиеца!“ и хукна навън да събира перушината. А в това време брат Жан скришом (навън беше притъмняло от перушината като от силен снеговалеж) отнесе на кораба покривката, матрака и два чаршафа и ги даде на моряците. После каза на Пантагрюел, че леглата тук са много по-евтини, отколкото в Шинонския край, нищо, че се славел с прочутите си потилски гъски, тъй като старицата му поискала само пет дузени, а в Шинон такова легло щяло да струва не по-малко от дванадесет франка.

Щом брат Жан и всички останали се прибраха на кораба, Пантагрюел заповяда да опънат платната, но скоро задуха такъв силен сироко, че ние се отклонихме от пътя и насочвайки се едва ли не отново към Пухкавите котараци, попаднахме на много опасно място, дето морето бе необикновено дълбоко и страшно и дето юнгата, оглеждащ хоризонта от върха на фок-мачтата, високо обяви, че все още вижда зловещото обиталище на Хищника. Обезумял от страх, Панюрж извика:

— Господине, приятелю мой, напук на ветровете и вълните, дай заден ход! О приятелю, нека никога повече не се върнем в оная омразна страна, дето си оставих кесията.

А между това вятърът ги отнесе към друг остров, в чийто пристан не се осмелиха да влязат веднага, та се установиха на около миля от него близо до някакви отвесни скали.