Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (48)

Глава XLVI
Как великодушно се отнесе Грангузие с пленения Фанфарон

Отведоха Фанфарон при Грангузие и той го запита какво замисля и крои Пикрошол и каква цел преследва с тази суматоха. На това Фанфарон отговори, че Пикрошол възнамерява и цели да завоюва, ако е възможно, цялата страна като отплата за обидата, причинена на неговите пекари.

— Той надценява силите си — каза Грангузие, — а който се лакоми за чуждото, губи и своето. Беше време, когато туряха ръка на цели царства в ущърб на ближния, на брата во Христе. Днес това подражание на чутовните херкулесовци, александровци, анибаловци, сципионовци цезаровци и други е несъвместимо с евангелското учение, което ни повелява да пазим, браним, ръководим и управляваме нашите собствени земи и да не нахълтваме със завоевателни цели в чуждите. Онова, което някога сарацини и варвари считаха за подвиг, днес за нас е разбойничество и злина. Пикрошол ще стори по-добре да си стои чинно у дома си и да управлява кралството си, както подобава на крал, вместо да напада и ограбва моето като злодей. Защото, ако управлява достойно, ще умножи богатствата си, а като обира мен, сам ще се разори.

Идете си с бога, заживейте в истината, посочвайте на вашия крал грешките, които забелязвате, и никога не го съветвайте, като изхождате от вашите лични облаги, защото с общественото имущество погива и частното. Колкото до откупа, който трябваше да заплатите, аз ви освобождавам напълно от него, а освен това наредил съм да ви върнат оръжието и коня.

Ето как трябва да постъпват съседи и стари приятели, толкова повече, че нашата разпра не е истинска война: знае се, че в книга пета De rep. Платон нарича гръцките междуособици не война, а метеж и съветва да бъдем крайно благоразумни, когато изпаднем в такава беда. Но дори ако настоявате, че това е война, тя е съвсем повърхностна. Тя не е проникнала в съкровените глъбини на нашите души, защото честта на никого от нас не е засегната и цялата работа, с една дума, е в това — да поправим грешката, допусната от нашите хора (искам да кажа — вашите и нашите), на която грешка вие трябваше да погледнете през пръсти, дори и когато ви е известна в подробности, защото виновниците заслужават по-скоро презрение, а не внимание, и по отношение на тях може да се ограничим с обезщетение за щети и загуби, което аз от своя страна и предложих. Бог ще бъде справедлив съдия в нашата разпра и аз съм готов да го помоля да ми вземе живота и да погуби пред очите ми всички мои богатства, за да не бъде с нищо разгневен ни от мен, ни от моите хора.

След тези думи Грангузие извика монаха и пред всички го запита:

— Брат Жан, добри ми приятелю, вие ли пленихте присъствуващия тук военачалник Фанфарен?

— Господарю — рече монахът, — той е пред вас, пълнолетен е, а и умът му си е на място, нека сам ви отговори.

Тогава Фанфарон каза:

— Господарю, истина е, че този човек ме плени и аз открито признавам себе си за негов пленник.

— Поискахте ли му откуп? — обърна се Грангузие към монаха.

— Не — отвърна той, — за това не съм и помислял.

— А колко бихте искали за пленяването му?

— Нищо — отсече монахът. — Откуп аз не желая.

Тогава Грангузие заповяда да броят на монаха в присъствието на Фанфарон шейсет и две хиляди жълтици за неговото пленяване, а на упоменатия Фанфарон предложиха угощение и Грангузие го запита иска ли да остане с него, или предпочита да се върне при своя крал. На това Фанфарон отвърна, че ще постъпи тъй, както той го посъветва.

— Тогава — рече Грангузие — върнете се при вашия крал и нека бог бъде с вас.

После му подари хубава виенска сабя в златна ножница, украсена с винетки, наподобяващи лозови клонки, златна огърлица от скъпоценни камъни, на стойност сто и шейсет хиляди дуката и тежка седемстотин и две хиляди марки, и отгоре на туй му връчи като израз на особено внимание десет хиляди екю. След този разговор Фанфарон започна да се стяга за път. Гаргантюа му придаде за охрана трийсет оръженосци и сто и двайсет стрелци под командата на Гимнаст и заповяда за всеки случай да го съпроводят до самите врати на Ларош-Клермо.

Когато пленникът яхна коня и се изгуби в далечината, монахът върна на Грангузие шейсет и двете хиляди жълтици и рече:

— Ваше величество, сега не е време за такива щедри дарове. Почакайте, докато войната свърши, зер човек не знае как всичко ще се обърне, а то тежко и горко на оня, който воюва без големи парични запаси! Парите са гръбнакът на войната!

— Добре — съгласи се Грангузие, — а когато войната свърши, ще дам справедлива награда на теб и на всички мои верни служители.