Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (45)

Глава XLIII
Как Гаргантюа се натъкна на пикрошоловия авангард и как монахът уби военачалника Офейков, а после сам попадна в плен на неприятеля

Спасилите се от разгрома, по време на който бе убит Трипе, донесоха на Пикрошол, че дяволи нападнали хората му, и той побесня от гняв. Цяла нощ продължи съветът, на който Шишо и Фанфарон възхваляваха могъществото на краля си и го уверяваха, че ще смаже всички дяволи на ада, ако те го нападнат, на което Пикрошол и вярваше, и не вярваше.

При все това той изпрати под командуването на граф Офейков цял разузнавателен отряд от хиляда и шестстотин конници, всички надлежно поръсени с григорианска вода^[1], и вместо пряпорец с по един епитрахил в ръка за всеки случай, та ако дяволите ги срещнат, да побегнат и вдън земя да изчезнат.

Така те стигнаха почти до Лавогийон и Маландри, но като не видяха жива душа по пътя, повърнаха се назад и се отправиха към височината. Близо до Кудре, в една овчарска колибка ли, хижа ли да я наречем, намериха петимата поклонника, вързаха ги с въжета и без да обръщат внимание на техните увещания, молби и заклинания, откараха ги със себе си като най-върли шпиони.

Когато се спускаха към Сьойи, те бяха забелязани от Гаргантюа, който каза на хората си:

— Момчета, ето ви неприятелски разезд, десет пъти по-многоброен от нашия. Да го ударим ли?

— А защо не, дявол ги взел! — зарадва се монахът. — По броя ли съдите за хората или по тяхната доблест и храброст? — И без много да му мисли, отново извика: — Да ги ударим, дяволи, да ги ударим!

Като чуха тези думи, неприятелите си помислиха, че това са истински дяволи, и хукнаха кой накъдето види, с изключение на Офейков, който се прицели и запрати копието си в гърдите на монаха. Ала срещайки страшното расо, копието отведнъж се огъна, сякаш свещица се пречупи в желязна наковалня. Тогава монахът стисна здраво дръжката на манастирския кръст и с такава сила го стовари върху нападателя или по-точно върху костта между рамото и плешката, именувана акромион, че той мигом се изпружи и се свлече неподвижен в краката на коня. Като видя епитрахила, с който мъртвият се беше усукал, брат Жан каза на Гаргантюа:

— Този най-много да е свещеник от ония, дето им казват дякончета. А аз, кълна се в свети Йоан, аз съм монах зрял и като мухи ще ви ги изтрепя до един.

С тези думи монахът полетя напред в галоп, догони бегълците, замахна с тоягата си наляво и надясно и ги покоси като ръж.

Тогава Гимнаст запита Гаргантюа трябва ли да преследват по-нататък отстъпващите.

— В никакъв случай — отвърна Гаргантюа. — Според истинската военна наука никога не бива да довеждаме врага до отчаяние — отчаянието удвоява силите и укрепва духа му. Да лишиш угнетения и омаломощения от всяка надежда за спасение, значи да му посочиш спасителния път. Колко победи победените са изтръгвали от ръцете на победителите единствено защото, противно на здравия смисъл, победителите са преследвали врага до пълно и окончателно унищожение, без да пощадят един, който да отнесе вестта за тяхната победа. Всякога оставяйте за неприятеля всички врати и пътища отворени, даже и сребърен мост му направете, за да улесните отстъплението му.

— Така е — съгласи се Гимнаст, — но те плениха монаха.

— Монаха ли? — изненада се Гаргантюа. — Толкова по-зле за тях! Честна дума ви казвам! Но за всеки случай да не се изтегляме… Да почакаме тук, настрана, защото, струва ми се, аз познавам вече тактиката на нашите врагове — те се осланят на случайността, а не на разума.

Между това, докато те чакаха в орешака, монахът преследваше врага по петите, покосявайки всичко живо, което се изпречваше на пътя му, и ето че пред него неочаквано изскочи конник, подкарал един от злочестите поклонници.

Брат Жан замахна с тоягата, но поклонникът уплашено извика:

— Господин игумене, приятелю мой! Господин игумене, спасете ме, моля ви се!

При тези думи враговете се огледаха назад и като видяха, че един нищо и никакъв монах вдигаше тази олелия, пипнаха го за врата и започнаха да го налагат с върлините си, както се налага дървено магаре. Ала той не усещаше болка и особено когато го биеха през расото — толкова дебела беше кожата му. После го предадоха на двамина стрелци да го вардят и като обърнаха конете си назад и не видяха жива душа по пътя, помислиха, че Гаргантюа е побягнал с войниците си. Тогава се спуснаха към Ноарет, за да догонят Гаргантюа, а монаха оставиха под охраната на двамата стрелци.

Дочул конско цвилене и тропот, Гаргантюа се обърна към своите.

— Приятели — рече им той, — чувам вражеска глъч и вече виждам конници от пълчището, което е тръгнало срещу нас. Да стегнем редиците си и с твърда крачка да продължим напред. Така ще победим врага, а ние ще се увенчаем със слава.