Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (163)

Глава XIII
Как по примера на метр Франсоа Вийон^[1] сеньор Баше хвали своите хора

И тъй, сплетникът напуснал замъка и щом възседнал кьоравата си кобила (така наричал той кривогледото си конче), Баше събрал под асмата в градината си всички свои хора, без, разбира се, да забравя жена си и дъщерите си, заповядал да донесат от най-хубавото винце и огромни блюда с баници, сирене, шунка и плодове и след като ял, пил и се веселил с тях, накрая им разказал следната история:

— Метр Франсоа Вийон на стари години се оттеглил в пуатвинската обител „Свети Мексан“, под покровителството на нейния игумен — човек хрисим и почтен. В желанието си да развесели хората от околността, Вийон намислил да представи Страстната седмица на пуатвинско наречие. Издирил артисти, разпределил ролите, осигурил помещение и уведомил кмета и градските старейшини, че представлението ще бъде готово към края на Ниорския панаир. Оставало само да се намерят подходящи костюми за действащите лица. Кметът и градските старейшини дали съответните разпореждания.

Филон и епитрахил за стария селянин, комуто възложил ролята на бог-отец, Вийон поискал от брат Етиен Опашатия, клисар на францисканския манастир. Опашатия обаче му отказал, като обяснил, че манастирският устав строго забранява да се дава или заема каквото и да било на артисти. Вийон възразил, че тази забрана се отнася само до фарсове, маскаради и прочие непристойни увеселения и че точно така се тълкува тя в Брюксел и в други градове. Но Опашатия си знаел своето и направо му рекъл да си потърси филон и епитрахил другаде и да не очаква подкрепа от негово светейшество, тъй като няма да получи нищо. Възмутен от дъното на душата си, Вийон разказал всичко това на актьорите и добавил, че бог ще отмъсти на Опашатия и че в най-скоро време ще му отдаде заслуженото.

В събота Вийон научил, че Опашатия, възседнал манастирската магарица, се отправил към Сан-Лигер да събира подаяния и че ще се завърне оттам към два часа следобед. Разгеле, рекъл си Вийон и представил из градските улици и на тържището дяволската сцена. Неговите дяволи, облечени във вълчи, телешки и агнешки кожи, с натъкнати овнешки глави и с окачени на ланец, дебел като мечешка верига, големи дървени вили, кравешки хлопатари и магарешки звънци, проглушили града с ужасните си крясъци. Едни стискали в ръце черни, пълни с барут топузи, други носели дълги запалени главни и на всяко кръстовище хвърляли върху тях шепи борова смола, при което мигом се въздигали до небесата дим и огнени стълбове. Вийон разкарал дяволите по целия град за голямо удоволствие на възрастните и за голям ужас на малките и накрая ги отвел да си хапнат в кръчмата отвъд градската врата, току до пътя за Сен-Лигер. Когато приближили до кръчмата, Вийон съгледал отдалеч Опашатия, който се завръщал от града, и се обърнал към дяволите със следните макаронични, сиреч комични стихове:

Този наш земляк и познат босяк

де какво намери пъха в своя сак.

— Вижте го хубостника — рекли дяволите, — отказа да даде на бога отец една нищо и никаква риза! Я да го постреснем ние, както си знаем!

— Добре сте намислили — зарадвал се Вийон. — Но сега да се скрием, докато той се приближи към нас, и дръжте готови тоягите и главните.

Едва-що се показал Опашатия, и страшилищата шумно изскочили на пътя и захванали да засипват с огън и него, и кобилата му, да звънят с хлопатарите и да крещят като същински дяволи:

— Хо, хо, хо, хо! У-у-у-у! Хо-хо-хо-хо! Е, брат Етиен, добре ли играем на дяволи?

Кобилата в ужас подскачала, пръцкала, тичала в галоп, ритала, пръхтяла, мятала се от една страна на друга и накрая хвърлила Опашатия на земята, колкото и здраво да се държал за седлото. Десният му сандал се заплел във въженото стреме и всички усилия да го измъкне останали напразни. Кобилата го повлякла по земята, зарязала в страха си пътя и хукнала през плетища, трапове и огради. Работата най-подир свършила с това, че кобилата смазала главата на ездача и някъде към осанния кръст^[2] мозъкът му изтекъл; после му откъснала ръцете и те полетели една насам, друга натам, после — нозете, после му изкормила и червата и когато се довлякла до манастира, на нея висяло само дясното му ходило, заплетено в стремето.

Като видял, че се сбъднали предвижданията му, Вийон казал на дяволите:

— Хубаво ще си изиграете ролята, господа дяволи, хубаво ще я изиграете, уверявам ви! О, как хубаво ще я изиграете! Обзалагам се, че ще надминете всички сомюрски, дуйски, монморионски, ланжейски, сентеспенски, анжерски и даже — боже прости — поатиерските дяволи с цялата им заседателна зала. О, как хубаво ще я изиграете!

— И тъй, мили мои приятели — казал Баше, — аз предвиждам, че вие и занапред ще играете добре този трагичен фарс, щом при първия опит тъй сръчно отупахте, натупахте и претупахте сплетника. От днес нататък удвоявам възнагражденията на всички. А вие, душице моя (обърнал се той към жена си), дарете ги с каквото намерите за добре. Всички мои съкровища са във ваши ръце и на ваше разпореждане. Колкото до мен, добри мои приятели, аз ще пия най-напред за вас. Винцето наистина е добро и е изстудено. А сега вие, управителю на моя дом, вземете това сребърно блюдо — подарявам ви го! Вие, оръженосци, приемете тези две чаши от позлатено сребро. И нека три месеца никой от вас не бие пажовете си. Душице моя, дайте им хубавите бели пера със златните титерици. На вас, сеньор Удар, поднасям тази сребърна бутилка. Другата подарявам на готвачите; на камериерите предлагам сребърна кошница; на конярите — този супник от позлатено сребро, на вратарите — тези две паници, а на мулетарите — десет супени лъжици. Трюдон, вие вземете всички сребърни лъжици, както и тази бонбониера. На вас, лакеи, предлагам голямата салатиера. Служете ми вярно, приятели мои, а аз всякога ще ви бъда благодарен, и веднъж за винаги запомнете, че предпочитам, кълна се в бога, служейки на добрия наш крал, да получа на война сто удара с боздуган по шлема, нежели веднъж да бъда позван в съда от тези нагли клеветници за удоволствие на такъв пресвят отец.