Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (13)

Глава XI
Детството на Гаргантюа

От три до пет години Гаргантюа беше възпитаван и обучаван по всички правила, тъй като такава бе волята на баща му, и детето прекарваше времето си като всички деца от този край, а именно: пиеше, ядеше и спеше, ядеше, спеше и пиеше, спеше, пиеше и ядеше.

Вечно в калта се валяше, носа си чоплеше, лицето си цапаше, обущата си издънваше, мухите зяпаше и с увлечение в бащините си ливади пеперудите гонеше. В обущата си пикаеше, в гащите си акаше, с ръкав носа си бършеше, в супата се секнеше, накъде му очи видят се запиляваше, с чехъл вода пиеше и често си корема с кошница чешеше. Зъбите си в сабята остреше, ръцете си в чорбата миеше, с чаша си косата чешеше, между два стола сядаше, под мокър чувал се криеше, вода със супата пиеше, без хляб си гозбата ядеше, хапеше се и се смееше, смееше се и се хапеше, честичко в бунара плюеше, от тлъстина се пръскаше, на големците се зъбеше, във водата от дъжда се криеше, гологлав по студа търчеше, желязото студено ковеше, сокола с враната плашеше, заради бълхата килима изгаряше, за щяло и не щяло се сърдеше, едно за глава, друго за крака захващаше, за назидание на лъва кучето биеше, воловете зад каруцата впрягаше, дето не го сърбеше се чешеше, хамута на опашката изхлузваше, беше скъп на триците и на брашното евтин, днес да е сит гледаше, а за утре нехаеше, с брадва мухата трепеше, вода с решето черпеше, лаеше, а не хапеше, във врана се целеше, а крава уцелваше, пътя само в гора от три върби намираше, от пусто в празно преливаше, риба с прокъсана мрежа ловеше, в отворена врата биеше, вино от кози мях цедеше, без кръчмаря сметката си правеше, вода газеше — жаден ходеше, мислеше, че облаците са от мляко, а луната — от чугун, от един вол две кожи дереше, на глупавичък се правеше, а всякога други мамеше, вода със сито черпеше, на подарен кон зъбите гледаше, от трън на глог скачаше, две дини под една мишница носеше, сокола с враната плашеше, луната от вълци пазеше, забравяше, че бог дава, ала в кошара не вкарва, нуждата в закон превръщаше, два заека с един куршум улучваше, злия не жалеше, но и добрия не почиташе, всяка сутрин лисици дереше. Бащините му палета от неговата паница лочеха и той с тях ядеше, хапеше ги по ушите, а те му носа драскаха, в задника им духаше, а те му устните ближеха.

И знаете ли какво, момчета? Дано винената болест ви нозете олюлее! Този малък разбойник всякога пребъркваше дойките си отгоре и отдолу, отпред и отзад, майка му стара, и вече посягаше към копчелъка си. А те всеки ден го кичеха с красиви цветя, с красиви панделки и с красиви пискюли, мачкаха го с ръце като пластир и прихваха да се смеят, когато „немирникът“ в гащичките изправяше уши, като че играта му харесваше.

Една го наричаше „малко чепче“, друга — „бодилче“, трета — „коралче“, четвърта — „тапичка“, „запушалчица“, „свределче“, „буталце“, „сондичка“, „висулчица“, „църкало“, „цедилчица“, „розово суджуче“, „Панчо-Изправанчо“.

— То е мое! — казваше една.

— Не, мое е! — настояваше друга.

— Вие отричате моето право? — сърдеше се трета. — Щом е тъй, ще взема да му го отрежа.

— Да го отрежете? — противеше се четвърта. — Че нали ще го нараните? Реже ли се това нещо на децата? Или искате да му казват „господинът без опашка“?

А за да се забавлява като всички деца от този край, направиха му хубава въртележка от крилата на мирболейска мелница.