Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (245)

Глава XXVII
Как отидохме на Острова на дървените обуща и няколко думи за Ордена на тананикащите братя

После се отбихме на Острова на дървените обуща, за чиито обитатели не може да се каже, че са хрисими постници; при все това кралят на острова, Бений Трети, ни прие твърде радушно и след първите чашки за добре дошли ни поведе да разгледаме някакъв нов манастир, замислен, построен и обзаведен от него за тананикащите братя — така нарече той своите монаси и ни обясни, че на материка живеят смирените служители и поклонници на кротката Мадона, item славните и достопочтени братя минорити, бемолци на папските були, братята минимални^[1], лапачи на пушени херинги, а така също и братята осминки^[2], с късичкото и сякаш само за тях измислено име — тананикащите. Съгласно разпорежданията и обнародваната грамота на Кралство Квинта, което е отстъпчиво и сговорливо всички те до един били облечени като майстори на покриви с тази само разлика, че например у анжуйските майстори-настилачи са подплатени коленете, а у тях търбухът бе подплатен с плънка и трябва да отбележа, че настилачите на търбуси тук са на голяма почит. Копчелъкът на панталоните им бе скроен във вид на пантоф и всеки монах имаше два копчелъка — един отпред и друг отзад — и тази копчелъшка двойственост надлежно изразяваше някакви заветни и страшни тайни. Тананикащите братя носеха сандали, кръгли като тасове, по подражание на обитателите на Пясъчното море^[3]; освен това те си бръснеха брадите, а подметките на обувките им бяха подковани с гвоздеи. За да бъде ясно на всички, че към богинята Фортуна са равнодушни, те стрижеха и щавеха като свинска четина косите си на тила, от темето до самите плещи. Отпред от слепоочната кост надолу ги оставяха да си растат на воля. Така те противофортунстваха, давайки си вид, че отвръщат очи от земните блага. А за да покажат своето пълно пренебрежение към столиката Фортуна, носеха, само че не в ръка като нея, а на пояса си, остър бръснач, който два пъти в деня и три пъти в нощта остреха и точеха.

Всеки от тях носеше на краката си кръгла топка, защото, както знаете, богинята Фортуна е изобразявана с такава именно топка в краката. Качулката им се връзваше не отзад на расото, а отпред; така тананикащите братя скриваха лицето си и можеха да се смеят колкото си искат и над самата Фортуна, и над офортунените точно както правят нашите притворни, извинете, придворни дами, когато носят полумаските си, които древните наричат маски на милосърдието, защото прикриват много грехове и слабости. А задната част на главата, тоест тилът, е всякога открита у тях, както у нас лицето, и затова те можеха да ходят както пожелаят: и с корема напред, и със задника напред. Когато светите братя ходеха със задника напред, човек можеше да си помисли, че естествената им походка е такава — това впечатление се засилваше най-вече от кръглите сандали, а така също от копчелъка и обръснатия тил, наподобяващ лице с две очи и уста, нарисувани грубо, точно като на кокосов орех. А когато ходеха с корема напред, всеки би помислил, че играят на сляпа баба. Просто да им се ненагледаш!

А сега да ви разкажа какъв бе техният начин на живот: щом ясната зорница се покажеше над земята, те, въодушевявани от чувства на братска любов, си обуваха един на друг ботуши с шпори. Така в ботуши с шпори, те спяха или във всеки случай хъркаха с нос, оседлан от очила.

Ние намерихме този обичай за много странен, но тяхното обяснение до голяма степен ни задоволи; напомниха ни, че Страшният съд ще изненада хората, отдали се на сън и покой, и за да покажат колкото може по-ясно, че за разлика от галениците на Фортуна те не се боят да се представят пред този съд, братята спяха с ботуши, готови да скочат на коня при първия звук на тръбата.

Когато часовникът звънеше обяд (забележете, че всички техни часовници както в църквата, така и в трапезариите бяха направени по принципа на Понтано, тоест бяха подплатени с най-фин пух, а вместо махало имаха лисича опашка), та, казвам, когато часовникът звънеше обяд, те се събуждаха и се изуваха; а след туй всеки правеше каквото си искаше — един пикаеше, друг ходеше по нужда, трети кихаше. Но всички, по задължение и в изпълнение на строгия правилник, се прозяваха много и дълго и така да се каже, закусваха с прозевки. Това зрелище ми изглеждаше забавно. Оставяйки ботушите си на рафта, те излизаха на двора и старателно си измиваха ръцете и устата, а после сядаха на дълга скамейка и си чистеха зъбите без прекъсване, докато игуменът не подадеше знак, като им свирнеше с пръст; тогава всеки отваряше уста колкото може повече и се прозяваше — кога половин час, кога повече, кога по-малко, според това колко дълга закуска по мнението на игумена им се полагаше в този или онзи празник. След закуската устройваха тържествено шествие с две хоругви, на една от които бе чудесно изрисувана Добродетелта, а на другата — богинята Фортуна. Един от тананикащите братя носеше отпред хоругвата с Фортуната; зад него крачеше друг с хоругвата на Добродетелта и с китка за ръсене, натопена в Меркуриева вода^[4], описана от Овидий в неговите „Фасти“ (кн. V), с която той непрестанно ръсеше събрата си, носещ хоругвата с образа на Фортуна.

— Този орден — рече Панюрж — противоречи на схващанията на Цицерон и академиците, които твърдят, че Добродетелта трябва да върви напред, а богинята Фортуна след нея.

Обясниха ни обаче, че постъпват така, защото възнамерявали да бичуват богинята.

По време на шествието те си тананикаха много мелодично не мога ви кажа какви точно антифони, защото всъщност не разбрах нищо от тази щуротия; но после, като се вслушах по-внимателно, забелязах, че пеят само с уши. О, какви дивни мелодии и как хармонично се сливаха те със звъна на камбаните! За дисхармония тук и дума не можеше да става. Пантагрюел се позагледа в шествието и веднага направи тази удивително тънка забележка:

— Доловихте ли хитростта на тананикащите братя? По време на шествието те излязоха от една врата на църквата, а влязоха през друга. Пазеха се да влязат оттам, отдето бяха излезли. Честна дума ви казвам, това са хитри хора, от хитри по-хитри. Все съм виждал хитри, но като тези не съм.

— Такава хитрост — прекъсна го брат Жан — е заимствана от някаква окултна философия, а аз не чаткам бъкел от нея.

— Тя е толкова по-страшна — забеляза Пантагрюел, — колкото по-малко я разбираш. Защото разбраната хитрост, разкритата хитрост, разгаданата хитрост губи всякакъв смисъл и престава да бъде хитрост — ние я наричаме глупост. Честна дума ви казвам, тези хора знаят още много други хитрости.

Със завършване на шествието, досущ като след разходка и полезни упражнения, тананикащите братя се отправяха към трапезарията, отпущаха се под масите на колене и лягаха по гърди и корем върху някакъв фенер. В това време се появяваше голямо, охранено Сандалище с вила в ръка и им предлагаше закуска: започваха със сирене и свършваха с горчица и зелена салата — такъв бил според уверенията на Марциал обичаят у древните. Накрая всеки получаваше малка паничка с горчица за след обяд.

Техният хранителен режим бе такъв: в неделя ядяха кървавица, наденици, луканка, телешко задушено, кюфтенца от свински черен дроб и бъбречета, не забравяйки сиренцето за възбуждане на апетита и горчицата за десерт. Понеделник — превъзходен грах със сланина, допълнен с дълъг коментар и с продължително четене между редовете. Вторник — нафора, кой колкото ще, питки, сладки и галети. Сряда — манджи по селски, което ще рече: хубави овнешки глави, телешки глави, че и борсукови главици, а борсуци из този край има под път и над път. Четвъртък — седем вида супи, а между тях — неизменната горчица. Петък — нищо освен оскруши и даже, ако съдя по цвета им, не напълно узрели. В събота глождеха кости. А нека ви кажа, че тези братя не бяха ни бедни, ни болни и че стомахът им и в събота действаше отлично. Обикновено пиеха антифортуново вино — така наричаха те някакво местно питие. Когато искаха да пият или да ядат, спускаха отпред качулките си, които им служеха за салфетки.

След обяда се молеха усърдно на бога, при което винаги си тананикаха; остатъка от деня те посвещаваха на добри дела в очакване на Страшния съд: в неделя се търкаха един друг, в понеделник се почукваха един друг по носа, във вторник се пощеха един друг; в сряда се секнеха един друг; в четвъртък си бъркаха един друг в носа; в петък се гъделичкаха един друг, а в събота се бичуваха един друг.

Така си живееха те в манастира. Когато се случеше, по нареждане на главния игумен, да се отлъчат нанякъде, от строго по-строго им се забраняваше под страх на най-ужасно наказание, бивайки на море или на река, да вкусят или даже да докоснат риба, а така също да вкусят или докоснат месо, когато са на суша, та за всички да стане ясно, че нито чревоугодието, нито любострастието имат над тях власт и че са непоколебими като Марпесианската скала^[5]. И всяко свое действие съпровождаха с подобаващи за случая антифони и, както вече казахме, всякога пееха с уши. Когато слънцето се скриваше в океана, те нахлузваха ботушите си и се ритаха един друг както преди, а после надяваха очила и си лягаха да спят. Към полунощ влизаше Сандалището и тогава всички скачаха и започваха да точат и острят бръсначи, а след приключване на шествието се шмугваха под масите и се хранеха по гореописания начин.

Като гледаше тези весели тананикащи братя, брат Жан Зъботрошача, който разбра самата същина на техните устави, изгуби всяко самообладание и високо извика:

— Ах вие, обръснати плъшоци, как ми се ще да ви подбръсна! О, как не е тук сега Приап, та като на нощните тайнства в Канидия с всичка сила да пръдне и вие да си пеете, а той да ви държи исо със задника си. Едва сега разбирам, че наистина сме на земя антихтонова и антиподова. В Германия рушат манастири и разпопват калугери, а тук възсядат коня с лице към опашката и всичко върви наопаки.