Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (159)

Глава IX
Как Пантагрюел пристигна на остров Еназин^[1] и необичайните родствени отношения в тази страна

Духаше лек югозападен ветрец и в продължение на целия ден ние не видяхме суша. Едва на третия ден, тъкмо по обед, съгледахме триъгълен остров, напомнящ с формата и местоположението си твърде много Сицилия. Наричаше се Островът на родствените отношения.

Местните жители приличаха на червените поатианци с тази само разлика, че всички — мъже, жени и деца — имаха нос във вид на асо спатия. Ето защо някога този остров бил именуван Еназин. И всички тук бяха сродници и родственици и се гордееха с това, а местният управител даже ни каза:

— Вие, люде от другия свят, ще се учудите, ако ви кажа, че от един римски род (става дума за фабианците) в един-единствен ден (13 февруари) през една-единствена врата (Карменталската, в подножието на Капитолий, между Тарпейската скала и Тибър, по-късно наричана Вратата на злодеите) срещу враговете на Рим (етруските) излязоха триста и шест воини, всички в роднинска връзка помежду си, и още пет хиляди редници, техни васали, и всички те бяха избити (това стана близо до река Кремер, която извира от Баканското езеро). А от наша страна, ако се наложи, ще излязат повече от триста хиляди човека и всички ще бъдат родственици, произхождащи от едно семейство.

Това тяхно родство беше твърде странно: ние констатирахме, че макар родственици и близки помежду си, никой от тях не бе никому ни баща, ни майка, ни брат, ни сестра, ни чичо, ни леля, ни братовчед, ни племенник, ни зет, ни снаха, ни кум, ни кръстник. И наистина, сам аз чух как чипонос, по изключение, старец назова едно три-четири годишно момиченце „татко“, а момиченцето него — „дъще“.

Чухме и един мъж да нарича някаква жена „моя сепия“, а тя него — „мой делфин“.

— Може да си представите как смърдят тези две риби, когато си търкат една в друга сланинките — забеляза брат Жан.

Друг смигна на красива девойка и й каза: „Добър ден, мое чесало, а тя, отвръщайки на поздрава му, извика: «Добра стига, магарешко бодило!»“

— Ха-ха-ха! — разсмя се Панюрж. — Чесало, магаре и бодило — ето ви магарешко чесало. Това магаре сигурно честичко е почесвано.

Трети се поклони на своята мила и извика: „Здравей, писалищна масичко!“, на което тя отвърна: „Привет, мой протокол!“

— Кълна се в свети Тренян — подхвърли Гимнаст, — че този протокол длъжко се залежава на писалищната масичка.

Друг назова една „моя зеленчукова градинко“, а тя него — „мой козел“.

— Пусни козела в градинката и после гледай сеир — рече Евстен.

Друг някакъв поздрави една от приятелките си с думите: „Здрасти, моя секирке!“, а тя него: „Здравей, дръжко моя!“

— Убил ги бог! — извика Карпалим. — Значи, така е затъкната тази секира? Значи, там всичко върви като по масло? Че как да не върви? Такова масълце кого ли няма да подхлъзне!

Продължих по-нататък и чух как един дебелак поздрави някаква своя роднина, която нарече „мое дюшече“, а тя него — „мой юрган“. И наистина, той приличаше на същински юрган. Друг нарече жената, която срещна, „моя мека срединка“, а тя него — „моя коричка“. Друг нарече познайницата си „моя лопатко“, а тя него — „мой ръжен“. Друг още нарече една девойка „подпетена обувка“, а тя него — „мой пантоф“. Друг мъж каза на някаква жена „моя калевро“, а тя него — „мой чепик“. Друг нарече друга някаква жена „ръкавичка без пръсти“, а тя него — „моя ръкавица“. Друг още нарече родственицата си „щавена кожичка“, а тя него — „сланинка“. А за родственост между тях можеше да става дума колкото между щавена кожа и сланина.

С такова родствено право един нарече приятелката си „мое омлетче“, а тя него — „мое яйчице“, а си приличаха колкото яйце с омлет. Също и друг нарече своята приятелка „мое чревце“, а тя него — „мое говеждо шкембе“. И тъй като не можах да разбера какви точно бяха родствените връзки, близки или далечни, по майчина или по бащина линия, запомних само едно: тя е черво от това говеждо шкембе.

Друг пък, смигайки на познайницата си, й каза: „Здравей, моя раковинке.“ А тя на него: „Здравей, моя стридо.“

— Ето стрида в раковина — забеляза Карпалим.

Друг също поздрави така своята приятелка: „Дано животът ти бъде приятен, моя шушулко!“ А тя на него: „А твоят дълъг, мое грахово зрънце!“

— Аха — рече Гимнаст, — тези са като грахово зрънце в шушулка.

Друг един скапаняк, кукнал на високи дървени кокили, срещайки дебела, ниска и трътлеста мома, й каза: „Здравей, мой налъм, мой пумпал, моя въртележко!“ А тя гордо му отвърна: „Здравей, здравей, мой камшик!“

— Да пукна — рече Ксеноман, — ако се намери камшик, способен да помръдне този пумпал.

Някакъв доктор по педагогическите науки, добре сресан и олизан, с накрехната баретка и засукани мустаци, поприказва малко с важна госпожица и като се сбогува, й каза: „Много ви благодаря, весело личице!“ — „А аз още повече, проиграна игра!“ — отвърна тя.

— Весело лице и проиграна игра — съюз напълно възможен, когато се преструваме — каза Пантагрюел.

Минавайки наблизо, студент, дето все отсъства, каза на едно момиче: „Ай, ай, ай! Как се радвам, че най-после ви виждам, гайдичко!“ — „И аз — отвърна тя, — духало мое, всякога с радост ви срещам.“

— Съединете ги и им духнете в задника — каза Панюрж, — и ето ви гайда с духало.

Друг нарече познайницата си „моя тенджерко“, а тя него — „мой похлупак“. И тутакси се сетих за тенджерката, която се търкулнала и си намерила похлупака. Недалеч от нас съгледах някакъв ухилен, гърбав хахо да се сбогува с млада жена и да й казва: „Прощавай, дупчице моя“, а тя на него: „Довиждане, мой клин!“

— Тя е, смятам аз, добра дупка — рече брат Жан, — а и той не е лош клин. Сега работата е дали такъв клин може да запуши напълно такава дупка.

Друг се поклони на една от приятелките си и каза: „Здравей, моя клетко!“, а тя на него: „Здравей, мой гъсок!“

— Чини ми се — рече Понократ, — че гъсокът честичко и на драго сърце преседява в тази клетка.

Някакъв пиян, разговаряйки с красива млада девойка, й каза: „Да не забравиш, фукня такава!“, а тя на него: „Не се безпокой, нищожество!“

— И вие считате тези двама за роднини? — запита Пантагрюел. — Аз, напротив, смятам, че те са врагове, щом той я нарече фукня. У нас това е най-голямото оскърбление за една жена.

— Добри люде от другия свят — отвърна управителят, — малцина родственици и сватове са близки толкова, колкото това нищожество и тази фукня. Те и двамата са излезли от една и съща дупка и в един и същи миг.

— Сигурно буйният североизточен вятър е надувал майка им — каза Панюрж.

— За каква майка говорите? — прекъсна го управителят. — Тази родствена връзка съществува у вас. Те нямат ни баща, ни майка. Бащите и майките живеят отвъд морето, при хора, по-богати от нас.

Благодушният Пантагрюел виждаше всичко и всичко чуваше, но тези думи едва не го накараха да загуби самообладание…

След като огледахме внимателно разположението на острова и се запознахме с нравите на безносовите му жители, ние влязохме в малка кръчмица да се подкрепим. В кръчмицата празнуваха сватба по тамошен обичай. И трябва да ви кажа, че хората пируваха юнашки. В наше присъствие стана веселото бракосъчетание на една круша, девица твърде представителна, както ни се стори (впрочем ония, които я бяха поопипали, казваха, че била мекичка), с младо сирене с червеникава, мъхеста брадичка. За такива сватби аз и преди бях слушал и знаех, че стават и по други места. Ненапразно у нас на село казват, че няма нищо по-добро от това да ожениш круша и сирене. В друга стая видях да бракосъчетават стара износена калевра с младо пъргаво ботушче. На Пантагрюел обясниха, че младото ботушче взема за жена старата калевра, защото била добре изпипана и толкова удобна, сякаш само за него направена. В друга стая на приземието пък видях млада, изящна бална обувка да се венчава със стар, износен чехъл. Казаха ни после, че той я взема не за красотата и благонравието й, а от скъперничество и желание да тури ръка на златото, с което цялата била обшита.