Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (150)

Предисловие на автора, метр Франсоа Рабле, към Книга четвърта за героическите дела и слова на славния Пантагрюел

Към благосклонните читатели

Добри хора, господ да ви пази и помилва! Но къде сте? Аз не ви виждам. Почакайте да си взема очилата! А-а! Слава богу! Сега вече ви виждам. Е, доколкото разбирам, хубаво сте се насвяткали! Но аз не ви се сърдя за това. Намерили сте непогрешим лек срещу мъчителната жажда. Ето едно полезно дело. Радвате ли се на добро здраве вие самите, вашите жени, деца, роднини и близки? Е, щом е тъй, добре е, това ме радва. Слава на добрия бог, слава на господа бога вовеки веков и ако такава е светата му воля, да ви поживи за дълги години!

А аз, с божията милост, съм пред вас и ви засвидетелствам моите почитания. Благодарение на малка доза пантагрюелизъм (разбирайте под това жизнерадост и безразличие към ударите на съдбата) аз съм здрав и весел и готов да пия, ако пожелаете. А няма ли да ме попитате защо, мили хора? Ето ви моя отговор — изчерпателен и ясен: такава е волята на всемилостивия и всемогъщ бог, в когото вярвам, комуто съм покорен и чието пресвято слово, сиреч Евангелието, тача, а в него (глава IV от Лука) с горчив сарказъм и язвителна ирония се казва на лекаря, пренебрегващ собственото си здраве: „Лекарю, изцели самия себе си!“

Клавдий Гален поддържал здравето си не от особена почит към него, макар да зачитал Свещеното писание и да познавал и посещавал благочестивите на времето си християни, както показват lib. II, De usu partium, lib. II, De differentiis pulsuum, cap. III, et ibidem, lib. III, cap. II, et lib. De rerum affectibus^[287] (книга, за която се предполага, че принадлежи на Гален), а от страх да не се изложи на груби и жлъчни насмешки като тези:

Ίατρος αλλων αυτος ελκεσι βρύων.

 

Уж лекар е от болест да ни брани,

пък той самият целият е в рани.

И тъй, той се хвали и изтъква като своя заслуга това, че от двайсет и осем годишната си възраст до дълбока старост се радвал на отлично здраве, ако не се считат няколко краткотрайни трески, макар че по природа не се отличавал с особена издръжливост, а и стомахът му не бил в ред. „Наистина, казва Гален в кн.V De sanit. tuenda^[288], трудно е да се допусне, че лекар, немарлив към собственото си здраве, ще бъде внимателен към здравето на другите.“

Лекарят Асклепиад отива по-далеч в хвалбите си: той казва, че бил сключил договор с богинята Фортуна да не стане знаменит лекар, ако заболее макар и веднъж от първите дни на своята практика до дълбока старост, до каквато доживял невредим и силен и така възтържествувал над Фортуна. Ала и той умрял, макар и неболедувал дотогава, умрял, и то внезапно, когато по невнимание паднал от разклатените и прогнили стъпала на някаква стълба.

Ако за беда здравето избяга от ваши превъзходителства било горе, било долу, отзад, отпред, вдясно, вляво, вътре, вън, близо или далеч от вашето местонахождение, вие тозчас с божията помощ можете да го намерите. И ако за щастие го намерите, мигом го уловете, подчинете го, закрепостете го и го овладейте. Законите ви разрешават това, кралят не се противопоставя, а и аз ви съветвам да го сторите. Досущ както древните законодатели позволяваха на господаря да закрепости отново своя избягал роб, където и да го намери. Боже милосърдни, и вие, добри ми люде! Не е ли отбелязано и доказано чрез старите обичаи на толкова благородното, толкова древното, толкова прекрасното, толкова цветущото и толкова богатото френско кралство, че мъртвият тегли живия? Проверете какво е казал неотдавна по този въпрос добрият, просветен, мъдър, във висша степен човеколюбив, благодушен и справедлив Андре Тирако, съветник на великия и непобедим крал Анри II, в страшното съдилище на Парижкия парламент. Здравето — това е нашият живот, мъдро е казал Арифрон Сикионски^[289]. Без здраве животът не е живот, не е живот жив: αβιοσ βίοσ, βίοσ αβίωτοσ. Без здраве животът е тлеене, подобие на смъртта. И тъй, вие, които сте лишени от здраве или с други думи, които сте мъртви, хванете живия, хванете живота, сиреч здравето.

Аз се надявам, че бог ще чуе молитвите ви, виждайки с каква дълбока вяра се обръщате към него, и ще изпълни желанието ви, още повече, че то е скромно. Древните мъдреци наричат умереността златна, тоест драгоценна, похвалявана от всички, навсякъде еднакво приятна. Прелистете светата Библия и ще видите, че молитвите на ония, които просят божията благодат със смирение, никога не са отхвърлени. За пример мога да ви посоча невръстния Закхей (мюзафите от Сент-И, близо до Орлеан, го наричат Силвен и се хвалят, че притежават мощите му). Закхей изгарял от едно-единствено желание — да види благословения наш Спасител при влизането му в Ерусалим. Желание скромно — то би могло да се появи у всекиго. Ала той бил твърде малък и когато потънал в тълпата, не успял да види нищо. Напрягало сили детето, надничало оттук-оттам, докато най-после се покатерило на една смоковница. Всеблагият господ отгатнал искреността и умереността на желанието му. Той се открил за неговия взор и му предоставил възможност не само да го види, но и да го чуе, като посетил дома му и благословил семейството му.

Един от синовете на някакъв израелски пророк цепел дърва близо до Йордан и се случило така, че желязното острие на секирата се изплъзнало от дръжката (както се разказва в „Четвърта книга Царства“, гл. VI) и паднало в реката. Той се помолил на бога да му върне секирата, което желание е скромно. И ето че с дълбока вяра и упование махнал не, а замахнал с ръка, както вие вярно го четете, и хвърлил във водата дръжката на секирата. Тозчас станали едновременно две чудеса: желязното острие изплувало от дъното на реката и се наместило в дръжката. Ако момъкът беше пожелал да се възнесе на небесата на огнена колесница като Илия, ако бе поискал да се умножи потомството му като потомството на Авраам или да забогатее като Йов, да стане силен като Самсон, хубав като Авесалом, щеше ли да получи всичко това? Ето къде е въпросът.

По повод на умерените желания относно секирите (моля, сторете знак, когато ви се допие) ще ви разкажа една от басните на мъдрия Езоп Френски, сиреч Фригийски и Троянски, както твърди Максим Плануд. Благородните французи произлизат от този именно народ^[290], според най-достойните за доверие хронисти. Елиан уверява, че Езоп бил тракиец, а Агатий^[291] и Херодот се кълнат, че произхожда от Самос. И така да е — все ми е едно.

Живял в онова време някакъв си дървар от Граво, на име Кулятрис, който в сиромашията си едва свързвал двата края. Не щеш ли, станало така, че Кулятрис загубил секирата си. И кой бил натъжен и огорчен, кой, ако не самият той, щом от секирката зависело благосъстоянието, пък и целият му живот, и благодарение на нея се ползвал с почитта и уважението на всички богати дървари. Без секира човекът щял да пукне от глад. И ако само шест дни по-късно смъртта го беше срещнала без секира, тя щеше да го покоси с косата си и да го оплеви от този свят.

Измъчван от такива мисли, той паднал на колене, вдигнал очи към небето, прострял ръце към него, разперил пръсти и започнал да вика, да умолява, да настоява, да призовава Юпитер с хубави, подбрани думи (както знаете, не друго, а нуждата е породила красноречието) и след всяка молитва неуморно и високо повтарял: „Секирата ми! Секирата ми! О, Юпитер, нищо не искам, само секирата си или пари да си купя друга! Уви! Клетата ми секирка!“ Юпитер в това време се съвещавал по някакви спешни въпроси и тъкмо в тази минута старата Кибела или, ако предпочитате, младият и хубав Феб излагал своето мнение. Гръмките заклинания на Кулятрис за голям ужас на боговете, събрани на съвещание, достигнали до слуха им.

— Кой там долу, дявол го взел, се е разкрещял така ужасно? — запитал Юпитер. — Кълна се в Стикс, че през цялото време сме били заети, а и сега сме заети с разрешаване на сложни и важни въпроси. Ние прекратихме спора между Престан, царя персийски, и султан Сюлейман, император константинополски. Потушихме враждата между татари и московци. Удовлетворихме молбата на мароканския шериф^[292] и с това изпълнихме желанието на Голгот Райс^[293]. Разгледахме положението в Парма, както и в Магдебург, Мирандола и Африка (така смъртните назовават този град на Средиземно море, който ние наричаме Афродисий). Триполи премина в други ръце, защото бе зле охраняван. Неговата участ е предрешена. Гасконците отказват да се върнат и настояват да им бъдат предадени камбаните^[294]. Този край е обитаван от саксонци, ханзейци, остготи и германци, народ, някога непобедим, ала днес aberkeids^[295] и подчинен от съсипано от болести човече^[296]. Те се обръщат към нас за отмъщение, за помощ и възстановяване на автономията и на някогашната им свобода. А какво да правим с Пиер Рамус и Пиер Галан^[297], които с помощта на своите слуги, поддръжници и съмишленици обръщат с главата надолу цялата Парижка академия? Аз съвсем съм се объркал и просто не зная коя страна да взема. И двамата ми се струват посвоему добри байновци и веселяци. Единият от тях има екю с изображение на слънцето, искам да кажа, звонкови и скокливи, а другият би искал да ги има. Единият притежава някакви знания, но и другият не пасе трева. Единият обича почтените хора, другият е обичан от тях. Единият е хитра и лукава лисица, другият дявол знае какво пише и говори за древните философи и оратори и лае срещу тях като зъл пес. Какво ще речеш на това ти, дърто магаре Приапе? Аз много пъти съм се убеждавал, че твоите съвети и съждения са мъдри и справедливи et habet tua mentula mentem.

— Царю Юпитер — отвърнал Приап, като смъкнал качулката си и изправил уверено червендалестото си лице, — тъй като вие сравнявате единия с куче, което лае, а другия — с хитра лисица, аз съм на мнение, без повече да се гневите и тревожите, да сторите онова, което някога сторихте с кучето и лисицата.

— Какво? Кога? — запитал Юпитер. — Кои бяха те? Къде стана това?

— Ех, каква памет имам аз! — възкликнал Приап. — За да отмъсти на тиванците, достопочтеният, червенобузест отец Бакхус, когото виждате тук, беше измайсторил вълшебна лисица и как ли не вреди и не пакости тази хитруша, но животните нито я гонеха, нито я ловяха. А благородният Вулкан направи куче от монезийска мед^[298] и с диханието си му вдъхна живот. И той го даде на вас; вие от своя страна го дадохте на вашата любимка — Европа. А тя го даде на Минос, Минос — на Прокрида и накрая Прокрида го даде на Кефал. Кучето също беше вълшебно, така че можеше подобно на днешните адвокати да лови всички животни, които срещаше, и нищо не се изплъзваше от зъбите му. Случи се така, че лисицата и кучето се срещнаха. И какво стана? Кучето, по предопределение на съдбата, трябваше да улови лисицата. Лисицата, по предопределение на своята съдба, не трябваше да бъде уловена. Случаят бе предоставен на вниманието на вашия съвет. Вие заявихте, че не желаете да се противопоставяте на съдбата. Съдбите на двете животни бяха противоречиви. А истинско разрешение на тези две неразрешими по същество противоречия не можеше да се намери и осъществи. Вие се изпотихте от изтощение. От потта ви, която потече неудържимо, на земята поникнаха зелки. Цялото това благородно събрание, безсилно да вземе ясно и категорично решение, отведнъж почувства невероятна жажда и ето как на това съвещание бяха изпити повече от седемдесет и осем буренца нектар. В края на краищата, приемайки моето предложение, вие превърнахте и кучето, и лисицата в камъни и веднага дойдохте на себе си. Целият велик Олимп в същия миг заяви, че мъчителната жажда е престанала да го мъчи. Това се случи в годината на скапаните яйчица, близо до Тевмес, между Тива и Халкида.

Като имам предвид този пример, предлагам и в днешния случай да постъпите така. Такава метаморфоза не е нова. И двамата носят името Пиер. И тъй като според лимузинската пословица три камъка правят огнище, вие ще ги прибавите към метр Крайъгълния Пиер^[299], когото преди време превърнахте в камък по същата причина. Заповядайте да поставят тези три мъртви камъка във форма на равностранен триъгълник в голямата Парижка катедрала или в средата на черковното преддверие; нека те да гасят с носа си, както в играта на фукс, запалените светилници, факлите, големите и малките свещи, а то приживе малко ли тези злосторници раздухваха огъня на раздора, омразата и отровните секти и разгаряха ежби сред безделниците школници? Вкаменени, тези жалки, долни себелюбци навеки ще напомнят, че по ваше желание са били по-скоро презрени, нежели осъдени. Аз свърших.

— Вие ги покровителствате, доколкото разбирам, драги ми господин Приап — казал Юпитер. — И далеч не към всички сте така благосклонен. Щом те толкова желаят да увековечат и паметта, и името си, разбира се, че за тях би било по-добре да бъдат превърнати в мрамор и камък, отколкото в прах и гнилота. Погледнете там далече, към Тиренското море и земите около Апенините! Какви трагедии се разиграват по вина на някои пастофори! Тези смутове ще продължат да се разпалват като лимузинска пещ и после ще утихнат, ала не така скоро. Развлечения за нас там ще се намерят доволно много. Но бедата е в това, че нашият запас от мълнии е понамалял от времето, когато вие, достойни мои колеги, за да се забавлявате, със специално мое разрешение ги сипехте без мяра върху нова Антиохия. Следвайки вашия пример, славните рицари, които се заеха да отбраняват крепостта Денденароа, изчерпаха мунициите си в стрелба по врабците; а после, в критическия момент, нямайки с що да се защитават, отстъпиха крепостта и се предадоха на врага тъкмо когато този враг, обезсилен и отчаян, се готвеше да вдигне обсадата и мислеше само как да се измъкне. Разпоредете се, сине мой Вулкан, събудете вашите спящи циклопи — Астерой, Брант, Аргус, Полифем, Стероп и Пиракмон, възложете им работа и им дайте хубаво да си посръбнат. За бомбардировачи винцето не бива да се жали. А сега да се заемем с този кресльо — там долу. Меркурий, разберете кой е и какво иска!

Меркурий надзърнал от небесната вратица, през която се чувало какво се говори на земята и която много напомняла корабен люк (Икароменип пък казва, че приличала на кладенчов отвор), видял Кулятрис, разбрал, че иска изгубената си секира, и доложил за това на съвета.

— Само туй липсваше! — извикал Юпитер. — Нямаме си друга работа, та с изгубени секири ще се занимаваме! И все пак трябва да му я върнем. Така е предопределено в книгата на съдбата, разбирате ли, все едно, че струва колкото Миланското херцогство^[300]. Всъщност за дърваря секирата е това, което е кралството за краля. Хайде, търсете секирата и повече никакви приказки!

А сега да разгледаме спора между ландеруското духовенство и къртичарите. Докъде бяхме стигнали?

Приап, който в това време се греел в ъгъла до огнището, изслушал донесението на Меркурий, а после чинно и благопристойно казал:

— Царю Юпитер, още навремето, когато по ваша заповед и благоволение бях пазач на земните градини, разбрах, че думата „секира“ е двусмислена и че означава много неща: на първо място — сечиво за отсичане и цепене на дърва. Означава също така (означавала е поне в миналото) сочна мадама, дето честичко я свалят; разбрах също, че всяко момче нарича своята изгора секирка. И наистина, те така смело и дръзко замахват в полите им с този инструмент (тук Приап показал дългото си девет педи топорище), че момичетата скоро се отърсват напълно от страха си, който е присъщ на женския пол. И ето как полите, които после нищо не задържа, се свличат направо в петите. И аз си спомням (защото кратуната ми, искам да кажа, паметта ми, е добра и доволно богата, за да изпълни догоре цял кюп за масло), че веднъж в Тубилустрия, на майските празненства в чест на добрия наш Вулкан, чух как, забавлявайки се в хубава градинка, Жокен де Пре, Окегем, Обрехт, Агрикола, Брюмел, Камлен, Вигорис, Дьо ла Фаж, Брюйер, Приори, Сеген дьо ла Рю, Миди, Молю, Мутон, Гаскон, Луазе, Компер, Пене, Фьовен, Рузе, Ришафор, Русо, Консей, Констанцо Феста и Жак Беркем сладко си пееха:

Когато пожела Тибо да спи

със новата си булка непозната,

той взе секира и я закрепи

поставена наблизо до кревата.

— О, мили мой, защо — му каза тя, —

ти е потрябвала сега секира?

— Да те сваля по-лесно в любовта

и да намеря туй, което диря!

— Когато Жан при мен е през нощта,

със задника си само ме подпира.

Девет Олимпиади и една високосна година по-късно (о, каква кратуна! — разбира се, че искам да кажа — каква памет, но ето на, често бъркам и смесвам тези две думи) аз чух как Адриан Вилар, Гомбер, Жанкен, Аркадел, Клоден, Сертон, Манишкур, Оксер, Вилие, Сандрен, Сойе, Еден, Моралес, Пасро, Май, Майар, Жакотен, Йортьор, Вердело, Карпантра, Леритие, Кадеак, Дубле, Вермон, Бутелие, Люпи, Пание, Мийе, Дю Мулен, Алер, Маро, Мортен, Жандр и други весели музиканти, събрани в някаква градинка под дебела сянка и обградени със същинска стена от бутилки, пушени свински бутчета, млини, баници, пъдпъдъци и женички, премило си пееха:

Секирата без дръжка — тъй твърдят,

не струва даже шепа плява,

но двете заедно щом се вклинят,

тогава вече работата става.

Сега остава да разберем какъв вид секира иска този кресльо, Кулятрис.

При тези думи всички достопочтени богове и богини прихнали да се смеят. Даже куцият Вулкан, за да се понрави на своята мила, три-четири пъти ловко подскочил.

— Така, така — казал Юпитер на Меркурий, — спуснете се веднага долу и подхвърлете в нозете на Кулятрис три секири — неговата, друга от чисто злато и трета от чисто сребро, — всички еднакво големи. Предложете му ги по избор и ако той предпочете своята, дайте му и другите две. Вземе ли не своята, а друга, отсечете му главата с неговата секира. И оттук нататък така да постъпвате с всички, които изгубят секирите си.

Казал това Юпитер, а после тръснал глава като маймуна, която гълта хапчета, и направил такава страшна гримаса, че целият велик Олимп потреперал.

Меркурий, както бил, с черна островръха шапчица, с шлем, с криле на нозете и с жезъл, се спуснал през небесните вратца, зацепил простора, кацнал леко на земята, хвърлил в нозете на Кулятрис трите секири и казал:

— Спри най-после, стига си викал! Юпитер чу молбата ти. Виж коя от тези три секири е твоята и си я вземи.

Кулятрис посегнал към златната секира, огледал я оттук-оттам, намерил я за прекалено тежка и рекъл на Меркурий:

— Бога ми, тази не е моя. Не я искам.

Поогледал и сребърната и пак казал:

— И тази не е моя. Вземи си и нея.

После грабнал дървената секирка, вперил поглед в края на дръжката й, познал знака, който някога сам бил изрязал, и треперещ от радост като Лисана, налетяла на изгубени кокошки, ухилил се до уши и извикал:

— Да пукна, ако тази не е моята! Дайте ми я, пък аз към средата на май ще ви донеса голямо гърне, пълно догоре с хубави ягоди!

— Добри човече — казал Меркурий, — ето, вземи я, давам ти я! А затуй, че когато избираше секира, показа скромност и мярка в желанията си, давам ти, по волята на Юпитер, и другите две секири. Това е цяло богатство! Само гледай докрай да си останеш честен и хрисим.

Кулятрис вежливо поблагодарил на Меркурий, помолил го да предаде почитанията му и на великия Юпитер и завързал по примера на Мартин дьо Камбре своята секира отзад на кожения си пояс, а другите две, които били по-тежки, метнал на рамо. Така, горд като принц, той закрачил из родните места, смигвал весело на земляци и съседи и като Патлен подхвърлял: „Е, какво имам аз?“ На другия ден облякъл дълга бяла дреха, нарамил двете скъпоценни секири и се отправил към Шинон, град забележителен, благороден, старинен и даже пръв в света според преценката и уверенията на най-учените масорети. В Шинон заменил сребърната секира срещу новички тестони и други сребърни монети, а за златната му дали новички сальо, новички „дълговлакнести овни“, новички риди, новички руайо и още по-новички екю със слънце — с една дума, много пара, много нещо. Накупил си човекът имоти, плевни, чифлици, къщи, малки и големи имения, селски къщици, ливади, лозя, дъбрави, орни земи, пасбища, езера, мелници, градини, върбалаци, биволи, крави, овце, овни, кози, свини, прасенца, магарета, коне като хали, кокошки, петли качулати, пилета, патки, гъски, патици, юрдечки и всякакви други птици. И в късо време станал най-богатият човек в целия окръг, по-богат даже и от куция Молеврие^[301].

Като научили за щастливата находка на Кулятрис, всички негодници и безделници от селото се изумили от почуда и съжалението и състраданието, което извиквал у тях някога бедният Кулятрис, отстъпили място на завист към големите му и неочаквани богатства. И те започнали да тичат от къща на къща, да подпитват де кого срещнат как, къде, кога, в кой час и по каква случайност е открил той това съкровище. Обяснили им, че го получил, когато загубил секирата си.

— Хм, хм! — казали те. — Значи, и ние ще забогатеем, ако загубим секирите си? Проста работа, пък и пари не струва. Мигар в наше време небе, звезди и планети правят богат всеки, който загуби секирата си? Хе-хе-хе! Ей богу, ще те загубим, секирке, и нека това не ти се зловиди!

И ето че, днес един, утре друг, всички изпозагубили секирите си. Тежко и горко на оня, който я запазил! Такъв човек не бил роден от достойна майка. С туй губене на секири в цялата околност повече не било отсечено и разцепено ни едно дръвце.

Баснята на Езоп казва по-нататък, че дребни царе-грабедворци изпродали ливади и мелници на Кулятрис, за да си накупят труфила и накити, тозчас заменили шпагите си със секири, а после ги и загубили, както правели селяните, за да спечелят планини от злато и сребро. Човек би ги взел по-скоро за бедни поклонници, които тук продават нещо, там вземат пари взаем, само и само да купят повече индулгенции от новоизбрания папа, а какви викове, колко молби, колко жалби, и всички отправени към Юпитер:

— Юпитер! Секирата ми, секирата ми! Къде е секирата ми? Къде е моята секира? Ах, ах! Ох, ох! Юпитер, секирке моя, секирке!

Въздухът в цялата околност кънтял от виковете и воплите на тези изгубвачи на секири.

Меркурий не закъснял да им донесе секири и всекиму предлагал освен неговата втора от злато и трета от сребро.

Всички избирали златната и изричайки благодарност към всемилостивия Юпитер, бързали да я грабнат. Ала в същия миг, когато, наведени и изгърбени, посягали да я вдигнат от земята, Меркурий, съгласно волята на Юпитер, им отсичал главата. Броят на отсечените глави отговарял точно на броя на изгубените секири. Та ето как стои работата. Ето как биват възнаграждавани ония, които и в желанията, и в избора си показват умереност.

Вземете пример от този дървар, вие, жалки селски голтаци, които казвате, че и за десет хиляди франка няма да се откажете от желанията си. И повече да не чувам от вас такива нагли думи: „Ех, дано господ ей сега ми изпрати сто седемдесет и осем милиона в злато! О, как бих се радвал!“ Гръм да ви порази! А какво да пожелаят тогава кралят, императорът, папата?

Вие от собствен опит виждате, че такива крайни желания ви носят шарка и краста и оставят кесията ви празна. Точно такова възмездие получили и ония двама нехранимайковци, полакомили се за лесен живот като всички парижани: единият от тях пожелал да има толкова новички екю с изображение на слънцето, колкото било изразходвано, продадено и купено в Париж от онова време, когато градът едва-едва бил основан, та чак до ден-днешен, и то непременно по най-високия курс за всичките тези години. Какво мислите вие, бил ли е с акъла си този хубостник? Или може би ще речете, че е ял кисели сливи, та го стегнала скомина? Другият пък пожелал да напълнят цялата „Парижка света Богородица“ — от пода до самия връх на свода — с остри игли, а той да има толкова екю със слънце, колкото могат да се поберат в торбите, ушити с всички, запомнете, с всички тези игли, докато те не се притъпят и не се изхабят.

Е, как мислите? Какво излязло от всичко това? Вечерта и на двамата краката се покрили с рани,

краста по ръцете,

изрив по лицето,

хрема във нослето,

задника им в циреи —

и всички те останаха със пръст в уста.

И така, бъдете умерени в желанията си и тази умереност ще ви възнагради; и ще ви възнагради дваж повече, ако се трудите и стараете. „Но — ще ми възразите вие — богу е еднакво лесно да ни даде и осемдесет и осем хиляди, и тринайсетата частица от стотинката. Нали е всемогъщ! За него каквото е милионът, таквоз е и оболът.“ Хм, хм, хм! Кой вас, бедни люде, ви е научил да разсъждавате и съдите така за могъществото на бога и за неговото предопределение? Тихо — шт, шт, шт! Смирете се пред свещения му лик и осъзнайте своето несъвършенство.

Ето на какво, скъпи подагреници, се основават моите надежди и аз твърдо вярвам, че ако бог поиска, ще ви даде здраве, но, моля, освен здраве засега не искайте нищо друго от него. Почакайте още малко, имайте още само половин унция търпение! Вие не гледайте генуезците, които от сутрин в кабинети и кантори обмислят, премислят и решават от кого или от кои да измъкнат този ден пари и кого да измамят, подведат, изхитрят и изиграят, а после плъзват из града и поздравявайки се един друг, казват: „Sanita et guadain, messer!“^[302] Те, както виждате, не се задоволяват със здраве, а мечтаят за печалби, за богатствата на Гаден^[303]. И честичко става така, че не получават ни едното, ни другото. А сега наздраве, поизкашляйте се хубавичко, сръбнете си за трима, наострете уши и вие ще чуете чудеса за доблестния и славен Пантагрюел.