Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Gargantua et Pantagruel, 1533–1564 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Дора Попова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD (2013-2015 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2015-2016 г.)
Издание:
Франсоа Рабле. Гаргантюа и Пантагрюел
Превела от френски: Дора Попова
Илюстрации: Гюстав Доре
Превод от френски: Дора Попова
Превод на стиховете: Георги Мицков
Редактор: Иван Гранитски
Коректор: Величка Божинова
Художник: Кънчо Кънев
Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2012
ISBN: 978-954-09-0619-5
Rabelais
Œuvres complètes
Editions du Seuil
Paris 1973
© Дора Попова, превод,
© Георги Мицков, превод на стиховете
© Издателство „Захарий Стоянов“, 2012
Това издание е отпечатано по Рабле. Гаргантюа и Пантагрюел. Т. I и II.
Превела от френски Дора Попова. Превод на стиховете Георги Мицков.
Издателство „Народна култура“, София, 1982.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 46.5
Печат Лито Балкан АД
История
- — Добавяне
Глава IX
Цветът на одеждите на Гаргантюа
Цветовете на Гаргантюа, както вече прочетохте това по-горе, бяха бялото и синьото. Чрез тях неговият баща искаше да подчертае, че синът му за него е радост, изпратена свише. Защото в неговите очи бялото означаваше радост, удоволствие, наслада и веселие, а синьото — небето и всички небесни неща.
Когато четете тези редове, вие сигурно ще се надсмеете над стария пияница, който ви говори, и ще намерите подобно тълкуване на цветовете за прекалено плоско и невярно; ще кажете, че белият цвят означава вяра, а синият — твърдост. Нека бъде тъй, ваша воля, но го кажете спокойно, без раздразнение, не се вълнувайте и не се горещете (времето у нас и без друго е опасно!). Аз няма да взема сега да убеждавам ни вас, ни когото и да било друг, само ще ви помоля да не забравяте бутилчицата.
От какво се вълнувате? От какво се дразните? Кой ви казва, че белият цвят означава вяра, а синият — твърдост? Една книга, ще речете вие, една нищо и никаква книга, озаглавена „Хералдика на цветовете“ и продавана от шарлатани и амбулантни търговци. А кой е авторът й? Който и да е, постъпил е благоразумно, като не е упоменал името си. Колкото до останалото, не зная какво у него е по-достойно за удивление — самомнителността или глупостта. Може би самомнителността, тъй като той, не привеждайки никакви основания, доводи и причини, се осмелява да предписва как именно трябва да се тълкуват цветовете. Такъв е похватът на тираните, които за разлика от учените и мъдрите, считащи за необходимо да привеждат убедителни доводи, се стремят здравият смисъл да отстъпи място на техния произвол; или може би глупостта, тъй като той си въобразява, че хората ще приемат за съвършени максими неговите смътни и с нищо несъобразени догадки.
И както казва пословицата — „има ли копаня, ще се намерят и прасета“, той намери неколцина празноглавци, които повярваха в писанията му. Като скалъпиха в такъв дух своите приумици и поучения, тези празноглавци изшариха с тях дрехите на слугите и хамутите на магаретата си, изписаха ги на гащите си, лепнаха ги на ръкавиците си, втъкаха ги в завивките си, изрисуваха ги на гербовете си, вмъкнаха ги в песните си и което е по-лошо от всичко, поставиха под съмнение и опетниха доброто име на някои целомъдрени матрони, а те и не подозираха това.
Ето докъде стигат тези придворни фанфарони, тези изобретатели на двусмислици, които, за да означат драка, рисуват сврака, за меланхолия — анколия, за младеж — млад еж, за творба — торба, за къща — тъща, за пасквил — пестил. Това са толкова плоски, толкова просташки, толкова нелепи и груби омоними, че на всички ония, които сега — след възраждане на изящната словесност във Франция — започват да ги употребяват, би трябвало да окачат на врата им лисича опашка и да натрият муцуните им с говежди фъшкии.
На същото основание, ако такива измислици могат да послужат за основание, и аз бих накарал да нарисуват глава в знак на това, че имам главобол, бурканче с горчица, за да напомня, че съм огорчен, да кажа, че моят цукал е официал[1], че дъното на моите гащи е корабът ми бащин, че този парапет е момък напет, а малкото фазанче — герданче, по което въздиша моето сладуранче.
Египетските мъдреци постъпваха съвсем иначе някога, когато употребяваха писмените знаци, наречени йероглифи. Тези знаци разбираха само люде, познаващи свойствата, особеностите и естеството на нещата, които те означаваха.
Хор Аполон[2] Написа цели две книги по този въпрос, а още по-подробно се спря на него в „Любовни съновидения“ Полифил[3]. Във Франция ще намерите нещо подобно в девиза на господин Адмирала[4], който на свой ред го е заимствувал от Октавиан Август.
Но моята ладия не ще надува повече платната си сред тези въртопи и малко привлекателни места — аз се връщам в пристана, отдето бях тръгнал. Надявам се някога да изложа всичко това по-подробно и да покажа по пътя на философския размисъл, както и чрез доводи, доказвани и отстоявани от древността насам, колко цветове съществуват в природата, какви са всъщност те и какво може да означава всеки един от тях. Дано само господ ми запази кратуната или делвата за вино, както казваше баба ми.