Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (182)

Глава XXXII
Нрави и обичаи на Постника

Да гледаш и слушаш Постника — продължи Ксеноман, — е изключително зрелище, дето нийде го няма по света.

Когато плюе, пълни кошници с ангинар.

Когато се секне, това са осолени змиорки.

Когато плаче, това са патици с бял сос.

Когато трепери, това са банички със зайче месце.

Когато се поти, това е моруна с прясно масло.

Когато избели очи и се оригне, това са стриди.

Когато кихне, пълни бъчви с горчица.

А когато се изкашля — буркани със сладко от дюли.

Когато подсмърча, това е голяма връзка кресон.

Когато се прозява, това е супа от нахут.

Когато въздиша, това са пушени говежди езици.

Когато си подсвирква, това са кошници с опашати лъжи.

Когато хърка, това са паници, пълни с бакла.

Когато се намръщи, това е кървавица, а заговори ли, думите му не са лъскавата коприна, от каквато на времето Парисатида искала да бъдат изтъкани думите на всички, които се обръщали към сина й, персийския цар Кир, а груб овернски шаяк.

Когато духа с уста, това са кутии за лепти и индулгенции.

Когато намига, това са вафли и кифли.

Когато ругае, това са мартенски котки, а заклати ли глава, това са бабини деветини.

Когато се муси, това е бъркотия.

Когато мърмори, прелива от пусто в празно.

Когато тупа с крак, това са платежни отсрочки.

Когато отстъпва, това са празни лафове, дето се сбъдват на куково лято.

Когато се залигави, това са обществени фурни.

Когато хрипти, това са мавритански танци.

Когато пърди, това са ботуши от кафява крава.

Когато пуфти, това са ботинки от кози мешин.

Когато се почесва, това са нови разпоредби.

Когато пее, това е необелен грах.

Когато ходи по нужда, това са гъби масловки и смръчки.

Когато му се повдига, това са зелки със зехтин или иначе казано — caules amb’olif.

Когато разговаря, това е лански сняг.

Когато се позамисли, това мирише на разхлопана дъска.

Когато дава нещо, речи го, празна Мара тъпан била.

Когато сънува, все едно лоза, плъзнала по стена.

Когато бълнува, мяркат му се лихвоносни книжа.

И странно нещо: работи, когато нищо не върши, и нищо не върши, когато работи. Бодърства, когато спи, спи, когато бодърства, и то с отворени очи като шампанските зайци, защото се страхува от нощно нападение от страна на най-върлите си врагове — Надениците. Смее се, когато хапе, хапе, когато се смее. Нищо не яде, когато пости, пости, когато не яде нищо. Гризе кокали само насън, пие само наум. Къпе се по високи камбанарии, а се суши в блата и реки. Хвърля мрежи във въздуха и хваща раци като бици. Ловува в морските бездни и там намира каменни козли, каменни сърни и елени. Боде в очите старите врани. Бои се само от собствената си сянка и от виковете на тлъсти козленца. Понякога бие път безцелно. Обича да се надсмива над немощите на чревоугодниците. С юмрука си дъни човека като с черясло. С голямото си перо пише на гладък пергамент предсказания и алманаси.

— Какъв юнак! — каза брат Жан. — Тъкмо човек за мен. Откога търся такъв! Ще взема да го предизвикам на дуел.

— Колко необикновено, чудовищно е телосложението на този човек, ако въобще може да го назовем човек — рече Пантагрюел. — То ми напомня външността и държанието на Прекомерност и Несъразмерност.

— А как изглеждат те? — запита брат Жан. — Да ме прости господ, но аз и до ден-днешен не съм слушал нищо за тях.

— Сега ще ви разкажа — продължи Пантагрюел — какво съм прочел по този въпрос у древните апологети. Физис (сиреч Природата) родила като първородни чеда Красотата и Хармонията без плътско съвкупление, тъй като тя сама по себе си е много плодовита и плодоносна. Антифизис, всевечната противница на Природата, в същия миг завидяла на това тъй хубаво и почтено раждане и като се съвкупила с Телумон^[1], родила Прекомерност и Несъразмерност. Главата им била кълбовидна и съвсем кръгла, а не леко сплесната от двете страни, както у всички хора. Ушите били високо поставени и дълги като у магаре; очите — изпъкнали, прикрепени към костни израстъци и подобни на птичи шипове, без клепки и твърди като у рака; краката — кръгли като топки, ръцете — обърнати назад към раменете. Движели се в кръг, по глава, със задник и крака обърнати нагоре. И като маймуната, за която, както знаете, няма нищо по-прекрасно на света от маймунчето й, и Антифизис хвалела децата си и се мъчела да доказва, че са по-красиви и по-приятни от децата на Физис: Антифизис твърдяла, че да имаш обли нозе и обла глава и да се движиш в кръг, е присъщо само на същества, съпричестени с божествеността: кръгла е, казвала тя, земната твърд и всичко, що е вечно на тоя свят. Да ходиш с крака нагоре и с глава надолу, ще рече да си подобен на създателя на вселената, тъй като косите у човека напомнят корени, а краката — клони. Дърветата, продължавала Антифизис, се засаждат в земята с корените, а не с клоните си. С този пример тя намеквала, че децата й, напомнящи право поникнали дръвчета, са много по-красиви и по-стройни от децата на Физис, напомнящи дървета, поникнали наопаки. Колкото до ръцете, Антифизис уверявала, че е по-целесъобразно да са обърнати към раменете, защото тази част от тялото не бивало да остане беззащитна при положение, че на предницата са предоставени зъби, с които човек си служи не само за да дъвче, без да прибягва до ръцете, но и за да се отбранява. Така, като се позовавала на свидетелствата и доказателствата на невежествени празноглавци, Антифизис привлякла на своя страна всички налудничави и малоумни и извикала възторг у всички безмозъчни същества, лишени от здрав смисъл и разсъдък. Впоследствие тя родила фанатиците, лицемерите и лъженабожниците, безполезните маниаци, демоничните калвинисти, женевските самозванци, бесните путербеи^[2], светите братя-лапачи, подлеците, ласкателите, угодниците на дявола, людоедите и други чудовища, уродливи, безобразни и противоестествени.