Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Gargantua et Pantagruel, 1533–1564 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Дора Попова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD (2013-2015 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2015-2016 г.)
Издание:
Франсоа Рабле. Гаргантюа и Пантагрюел
Превела от френски: Дора Попова
Илюстрации: Гюстав Доре
Превод от френски: Дора Попова
Превод на стиховете: Георги Мицков
Редактор: Иван Гранитски
Коректор: Величка Божинова
Художник: Кънчо Кънев
Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2012
ISBN: 978-954-09-0619-5
Rabelais
Œuvres complètes
Editions du Seuil
Paris 1973
© Дора Попова, превод,
© Георги Мицков, превод на стиховете
© Издателство „Захарий Стоянов“, 2012
Това издание е отпечатано по Рабле. Гаргантюа и Пантагрюел. Т. I и II.
Превела от френски Дора Попова. Превод на стиховете Георги Мицков.
Издателство „Народна култура“, София, 1982.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 46.5
Печат Лито Балкан АД
История
- — Добавяне
Глава IX
Как Пантагрюел срещна и обикна за цял живот Панюрж[1]
Веднъж, когато се разхождаше вън от града, недалече от абатството „Свети Антон“, и задълбочено разговаряше с приятелите си и с неколцина студенти, Пантагрюел срещна строен и снажен мъж, но с такива котлено червени рани по врата и лицето и толкова одърпан и изпокъсан, че можеше да се помисли или че са го давили кучета, или че е брал ябълки в Першкия край.
Забелязвайки го отдалеч, Пантагрюел рече на приятелите си:
— Виждате ли оня човек, който идва към нас по Шарантонския мост? Честна дума ви казвам, той е обеднял случайно, защото, ако се съди по физиономията му, произхожда от знатен и богат род и е стигнал до този хал само благодарение на своята слабост към приключения, присъща на любознателните хора.
Когато пътникът се изравни с тях, Пантагрюел му каза:
— Приятелю мой, моля, поспрете за малко и ми отговорете на един въпрос; вие няма да се разкайвате за това, защото аз искрено ви съжалявам и горя от желание да ви изтръгна от вашата беда. И тъй, кажете, приятелю мой, кой сте, откъде идвате, къде отивате, какво търсите и как се казвате?
Пътникът му отговори на немски:
— Юнкер, гот геб ойх глюк унд хайл. Цуфор, либер юнкер, их лае ойх висен, дас да ир мих фор фрагт ист айн арм унд ербермлих динг унд вер вил дафон цу заген, велхес ойх фердрусих цу хьорен унд мир цу ерцелен вер, бивол ди поетен унд ораторс форцайтен хабен гезагт ин прен шпрюхен унд сентенцен дас дас гедехтнис деселендс унд армут форленгст ерлитен ист гросер луст.[2]
След което Пантагрюел му каза:
— Приятелю мой, този брътвеж е неразгадаем за мен, затуй, ако желаете да ви разбера, говорете на друг език.
Тогава пътникът заговори така:
— Ал барилдим готфано дех мин брин алабо дордин фалброт рингуам албарас. Нин портзадилкин алмукатим милко прин ал елмин ентот дал хебен енсуим; кутим ал дум алкатим ним брот дехот роят мин микаис им ендот, прух дал маизулюм хол мот дансрилрим лупалдас им волдемот. Нин хур диявост мнарботим дал гуш палфра — пен дух им скот прух галет дал Шинон мин Фулхрих ал конин бютатен дот дал прим.[3]
— Разбрахте ли нещо? — запита Пантагрюел приятелите си.
На което Епистемон отвърна:
— Струва ми се, че това е езикът на антиподите: от такова бръщолевене и дяволът няма да разбере бъкел.
Тогава Пантагрюел каза:
— Не зная, братко, дали стените ви разбират, но от нас никой нищо не разбра.
Тук пътникът отново заговори:
— Синьор мио, вой видете пер ехемпло ке ла корна муза нон суона май с’ела нон а ил вентре пиано; кози ио парименте нон ви сапрей контаре ле мие фортуне се при ма ил трибулато вентре нон а ла солита рефеционе ал куале е авизо ке ле мани е ли денти ано персо ил ларо ордине натурале е дел туто соно аникилати.[4]
— И този като другия — забеляза Епистемон. А Панюрж продължи;
— Лард гест толб би суа верчус би интелидженс ас ий боди шал бис би начурал релиед толб шуд оф ми пети хев фор начур хас ъс икуали мейд бат форчун сам егзалтит хас енд ойс депревт. Нон ю лес виюс май вирчус депревт енд вирчус мен дискривис, фор, енен ю лед енд ис нон гуд.[5]
— Още по-мъгляв от другия — рече Пантагрюел. А Панюрж отново занарежда:
— Йона андие гуауса гусветан бегар да еремедио бегарде верзела исер лан да. Анбатес отойес наузу, ейн есасу гур ай пропозиан ордине ден. Нон исена байта фашерия егабе, генгераси бадиа садасу нура асия. Аран гондован гуалде ейдасу най дасуна. Есту усик егуинан сури гин, ер дарстура егуи гарм, Геникоа плазар ваду.[6]
— Смили се, о Геникоа![7] — изпъшка Евдемон. А Карпалим[8] възкликна:
— Свети Тренян! Да не сте шотландец или зле съм ви разбрал?
На този въпрос Панюрж отвърна така:
— Пруг фрест стринст соргдманд строхдт дрде паг брлеланд Граво Шавиньи Помардиер руст пкалдраг Девиниер пре не Буй калмух монах друп делмейшшстринк длърнд доделб уп дрент лох минк стзринквалд де винс дере корделис хур джокстстзампенардс.[9]
Смаян, Епистемон запита:
— На християнски език ли говорите, приятелю мой, или на езика на Патлен? Но не, това е фенерджийски език.
А Панюрж сега заговори така:
— Хере, ий ен спреке андерс геен теле дан керстен теле; ми донкт нохтан ал ен сег ий в нийт ен вордт миуен ноот в кларт генонх ват ий беглере; геест ми онит бермхертихейт йет вор он ий гефут мах цунах.[10]
— Все тая си пее — отсече Пантагрюел. А Панюрж отново подхвана:
— Сеньор, де танто аблар ио сой кансадо. Пор ке суплико а вуестра реверенциа ке мире а лос пресептос еванхеликос, пара ке ельос муеван вуестра реверенциа а ло к’ес де консиенциа, и си ельос но бастарен пара мовер вуестра реверенциа а пиедад ио суплико ке мире а ла пиедад натурал, ла куал ио крео ке ле мовра комо ес де расоп и кон есто но диго мас.[11]
Сега Пантагрюел рече така:
— Добре, добре, братко мой, не се и съмнявам, че владеете много езици; но моля, говорете на разбираем за нас език.
Ала пътникът си знаеше своето.
— Мин хере — заприказва той отново, — ендог йег инхен тунге таледе лигесом буен ок ускулиг креатнер! Мине клеебон ок мине легомс магерхед удвисер алиге клалиг хувад тюнг мег меест бехоф гиререб сом ер санделих мад ок дрюке: хварфор форбарме тег омсидер овермег, ок беф елат гюфук мег ногет, аф хвилкет йег кан стюре мине грьондес махе люгерус сон манд Церберо ен сопо форсетр. Соо шал тус льове ленг ок люксалихт.[12]
Чини ми се — рече Евстен[13], — че така говореха готите и ако господ поиска, и ние ще проговорим като тях, но със задниците си.
А пътникът продължи:
— Адони, шолом леха. Им ишар хароб хал хадбеха, бемехера титен ли кикар лехем какатуб: Лаах ал Адонай хонен рал.[14]
Като чу тези думи, Епистемон каза:
— Сега вече разбрах: това е еврейски, произнесен добре, според всички правила.
Но пътникът и тук не спря.
— Деспота тинин панагате — занарежда той, диати си ми ук артодотис? Хорас гар лимо аналискоменон еме атлиос. Ке ен то метакси ме ук елеис удамос, дзетис де пар ему ха у хре, ке хомос филологи пантес хомологуси тоте логус те ке ремата перита хирпархин опоте прагма афто паси делон ести. Ента гар ананкей монон логи исин хина прагмата, хон пери амфисбетумен, ме просфорос епифенете.[15]
— Какво чувам — извика лакеят на Пантагрюел, Карпалим, — то това е гръцки, аз го разбрах. Нима си живял в Гърция?
Без да отговори, пътникът продължи:
— Агону донт усис ву денагез ну ден фар у замист вус маристон улбру фускез бу брол там бредагез мупретон дел гул хуст дагездагез ну крупие фост барбун пофлист ну гру. Агу пастон тол налприсис хурту лос екбатанус пру дугви брол панигу ден баскру нудус кагуонс гулфрен гул уст тропасу.[16]
— Аз като че ли разбрах — каза Пантагрюел, — това е езикът на родната ми страна Утопия или пък някакъв друг, много сходен на него по своето звучене.
И поиска да довърши мисълта си, но пътникът го прекъсна:
— Ям тотиес вос пер сакра перкве деос деаскве омнес обтестатус сум ут, си ква вос пиетас пермовет, егестатем меам соларемини, нек хилум профицио кламанс ет ейюланс. Сините, квезо, сините, вири импии, Кво ме фата вокант абире, нек ултра ванис вестрис интерпелационибус обтундатис, меморес ветерис илиус адаги кво вентер фамеликус аурикулис карере дицитур.[17]
— Отлично, приятелю — рече Пантагрюел, — а френски говорите ли?
— Разбира се, сеньор! — зарадва се пътникът. — И още как, благодаря на бога! Това е моят роден език! Родил съм се и съм израснал в градината на Франция — Турен.
— Тогава — продължи Пантагрюел — кажете ни как се казвате и откъде идвате: защото, честна дума, вие така ми се понравихте, че ако нямате нищо против, ще ви задържа завинаги при себе си и отсега нататък двама, вие и аз, ще бъдем неразлъчни като Еней и Ахат[18].
— Сеньор — рече пътникът, — моето истинско, кръщелно име е Панюрж и идвам от Турция, дето по време на злополучния поход в Митилена[19] бях пленен от турците. Ще ви разкажа на драго сърце приключенията си, които са още по-чудновати от приключенията на Одисей, но щом възнамерявате да ме задържите при себе си, а аз с радост приемам предложението ви и обещавам да не ви напусна даже ако отидете по дяволите, ние ще имаме време да си поприказваме за това надълго и нашироко, а сега изпитвам остра нужда от храна: зъбите ми тракат, стомахът ми е празен, гърлото — сухо, ушите пищят от глад — с други думи, а съм погладувал още, а съм се простил с живота. Ако искате да дойда на себе си и стана човек годен за работа, за бога, наредете да ми донесат храна. За вас ще бъде чудо невиждано да ме гледате как гълтам и унищожавам всичко.
Тогава Пантагрюел отведе Панюрж у дома си и заповяда да му донесат колкото може повече храна, което бе сторено начаса; тази вечер Панюрж се наяде богато и си легна, както се казва, с кокошките, а на другия ден се събуди точно по обяд и само с три стъпки и един скок се озова на трапезата.