Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (77)

Глава XVI
Нрави и обичаи на Панюрж

Панюрж бе мъж на около трийсет и пет години, среден на ръст, ни много едър, ни много дребен, с орлов нос, напомнящ, дръжка на бръснач, мъдър, сладкодумен, много приятен на вид, но малко хайдутин падаше и от рождение си страдаше от особена болест, за която на времето казваха така:

Безпаричие — болка безподобна.

Ала той знаеше шейсет и три начина за добиване на пари, най-честният и най-безхитростният от които бе незабелязаната кражбица; освен това беше хитрец, скандалджия, пияница, хаймана и обирджия, каквито и в Париж няма да се намерят мнозина. А всъщност най-добрият син на света.^[1]

И вечно кроеше нещо срещу полицаите и нощните патрули. Събере понякога трима или четирима здравеняци, напие ги вечерта като тамплиери, отведе ги на ул. „Света Женевиева“ или близо до Наварския колеж и когато нощният патрул минаваше оттам, което той предварително узнаваше, като си поставяше сабята на паважа, а после прилепваше ухо към нея — ако сабята звънеше, това бе безпогрешен сигнал, че патрулът е наблизо, — Панюрж и приятелите му вземаха една талига, задвижваха я с всичка сила, а после я пущаха от височината право срещу нещастните патрули и ги събаряха на земята като прасета, след което Панюрж и другарите му се измъкваха от противоположната страна, защото в по-малко от два дни той вече беше научил като Deus det^[2] всички улици, улички и проходи на Париж.

Друг път посипваше с барут мястото, по което трябваше да минат нощем патрули, и щом ги видеше да се задават, запалваше барута, а после се забавляваше, като ги гледаше как пъргаво скачат и бягат, въобразявайки си, че свети Антоновият огън гори нозете им.

Колкото до горките магистри на науката и богословите, тях той преследваше повече от всички останали и когато ги срещнеше на улицата, не пропущаше да им изиграе някоя от своите зли шеги: на едни изсипваше в шапката фъшкии, на други прикачваше лисича опашка или заешки уши или пък измисляше друга дяволия.

Един ден, когато на всички богослови бе наредено да отидат в Сорбоната, за да разчепкват религиозни догми, той замеси така нареченото бурбонско тесто с много чесън, с галбанум, с какви ли не смрадливи гнилоти и с пресен, топъл говежди тор, след което ги натопи в гнойта на лош цирей и още в тъмни зори намаза с него целия паваж, така че и на дявола да му призлее, когато го види. Та като започнаха да повръщат ония ми ти хрисими хорица, червата си избълваха от отвращение и после десет или дванайсет човека умряха от чума, други четиринайсет заболяха от проказа, осемнайсет — от кел и над двайсет и седем — от срамната болест. А Панюрж не искаше и да знае и не само това, ами с камшика, който обикновено носеше под мантията си, безмилостно шибаше младите слуги, за да ги накара да потичват, та по-скоро да отнесат виното на господарите си.

На куртката си имаше повече от двайсет и шест джобове и джобчета и всички до един бяха натъпкани и претъпкани: единият съдържаше малко оловно зарче и остро като кожарско шило ножче, с което срязваше кесиите;

вторият — сок от ягорида, който пръскаше в очите на минувачите;

третият — бодили, с гъши и петльови пера, които забождаше по дрехите и шапките на приличните хора; често им поставяше и рогца, които те носеха из целия град, а понякога и през целия си живот; на дамите също закачваше отзад, на шапката им, висулки, наподобяващи мъжки орган;

четвъртият — множество пакетчета, пълни с бълхи и въшки, събирани от просяците на гробищата Сент-Иносан; с помощта на тръстикови пръчици или с перца за писане той спущаше тези гадини във вратовете на най-изисканите госпожици, и то когато се молеха в църква, защото той никога не се присъединяваше към хористите горе на балкона, а си оставаше долу, при жените, и по време на проповедите и на сутрешната служба, и на вечернята;

петият — безчет куки и кукички, с които прикачваше едни за други мъже и жени, притиснати в тълпата, но най-вече жени, пременени в рокли от тънка коприна, и когато горките потегляха за дома си, роклите им мигом ставаха на парчета;

шестият — запалка с прахан, огниво, кремък и всевъзможни други подобни приспособления;

седмият — две-три малки огледалца, с които понякога подлудяваше в църквата мъже и жени и ги караше да забравят всякакво благоприличие; защото той казваше, че жена, която не умее обиди да търпи, в гнева си е способна и в черква да п… и;

осмият — сума ти игли и конци, с която дявол знае какво само не правеше.

Веднъж например, като видя, че монах от францисканския орден се готви да отслужи служба в голямата зала на съда, Панюрж се приближи към него, за да му помогне да се облече, и обличайки го, успя да пришие стихара към ризата и расото, а после побърза да се отдалечи, тъй като господа съдиите вече се готвеха да заемат местата си, за да изслушат службата. Но когато бедният frater^[3] произнесе Ite missa est^[4] и поиска да снеме стихара, едновременно с него смъкна и расото, и ризата, за които стихарът бе здраво зашит, като по този начин се разголи чак до раменете, откривайки пред всички мъжките си прелести, които бяха коджа големи. И колкото по-отчаяно дърпаше отчето стихара, толкова повече се разголваше, докато най-после един от съдиите извика:

— Какво значи това? Да не би този хубостник да иска на богослужение да му целуваме задника? Дано свети Антоновият огън го целуне!

Оттогава насам на бедните отци бе наредено да се събличат не пред богомолците, а в олтара, и никога в присъствие на дами, за да не ги въвеждат в изкушение.

После хората запитаха защо тези монаси имат такива дълги предници. На този въпрос Панюрж даде доволно изчерпателен отговор, като каза:

— Ако ушите на магаретата са дълги, то е, защото техните майки не са слагали шапчица на главите им, както твърди De Alliaco^[5] в своите Suppositions. На същото основание въпросното нещо на светите отци е така дълго, тъй като те не носят панталони и то се шири на воля и се мандахерца между коленете им като женски гердан. А е толкова дебело благодарение на това мандахерцане; към него се стичат всички телесни сокове, тъй като, както твърдят законоведите, вълнението и движението извикват притегляне.

Item, друг джоб на Панюржовата куртка бе натъпкан със стипца, която той хвърляше в гърба на наконтените като принцеси дами, и тогава едни започваха да се събличат пред всички, други подскачаха като петел на жарава, трети се търкаляха като топка върху барабан, четвърти хукваха презглава из улиците, та и той след тях и когато най-сетне ги настигнеше, намяташе на гърба им пелерината като любезен и внимателен кавалер.

Item, в друг джоб държеше малка стъкленица с дървено масло и когато срещнеше елегантно облечена дама или мъж, попипваше дрехите им, като си даваше вид, че ги разглежда, и ги омасляваше на най-видни места с думите: „Ах, какъв хубав плат, какъв хубав сатен, каква хубава тафта, мадам! Да ви даде бог всичко, което благородното ви сърце пожелае — нова премяна, нов любовник! Бог да ви пази!“ И докато ги благославяше така, слагаше ръка на врата им и грозното петно оставаше завинаги тъй дълбоко отпечатано в душата, в тялото и в доброто име, че вече и дяволът не можеше да го изтрие. А на прощаване им казваше: „Мадам, внимавайте да не паднете — пред вас има голяма кална локва.“

Панюрж имаше и друг джоб, пълен със стрита на прах млечка; в него поставяше хубава, изящно изработена носна кърпичка, задигната от Сен-Шапел от гиздава продавачка, когато снемаше от гърдите й въшка, поставена, между нас казано, от самия него. Намирайки се в общество на прилични и хрисими дами, всякога насочваше разговора към дамското бельо и като слагаше ръка на гърдите им, питаше: „Тази бродерия фламандска ли е, или е от Ено?“ А после измъкваше носната си кърпичка и казваше: „Ето, вижте, погледнете само каква работа — струва ми се, че е от Ебания или от Ебарабия.“ И така силно изтърсваше кърпичката си точно под носа им, че ги караше да кихат в продължение на четири часа непрекъснато. В това време пръцкаше като жребец, а жените през смях го питаха:

— Вие като че ли пръцкате, Панюрж?

— Съвсем не, мадам — отвръщаше той, — аз само пригласям на песенчицата, която вие пеете с носовете си.

В друг джоб Панюрж поставяше отвертка, шперц, клещи и бог знае какви още инструменти, срещу които ни врата, ни сандък можеха да устоят.

Имаше и друг джоб — пълен с дребни дървени фигурки, които той ловко подхвърляше, защото пръстите му бяха гъвкави като у Минерва или Арахне и ако се не лъжа, някога е бил фокусник. А когато сменяше тестон^[6] или друга монета, пък макар смяната да се извършваше от самия метр Муш^[7], в ръцете на Панюрж всеки път изчезваха пет-шест големи сребърни монети, изчезваха очевидно, явно, открито, без болка, ни рана, при което потърпевшият виждаше само огън.