Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (178)

Глава XXVIII
Как Пантагрюел разказва тъжната история за смъртта на херосите

— Епитерс, баща на ритора Емилиан, пътувал от Гърция за Италия на кораб, натоварен с различни стоки и множество пътешественици, и ето че един късен следобед, недалеч от Ехинските острови, разположени между Морея и Тунис, вятърът внезапно спрял и корабът бил отнесен към остров Паксос. Когато пуснали котва и едни от пътешествениците продължавали да спят, други бодърствали, а трети по навик си пиели и хапвали, нечий силен глас на острова неочаквано произнесъл името Тамун. От този вик всички се смразили. И макар въпросният Тамун, родом от Египет, да бил кормчия на кораба им, никой с изключение на няколко пътници не знаел името му. Гласът се разнесъл повторно: някой отново закрещял неистово и призовавал Тамун. Загубили ума и дума, всички мълчали и се спотайвали, но ето че гласът прогърмял за трети път, по-страшен от преди. Накрая Тамун се изправил и казал: „Аз съм тук. Какво искаш? Какво трябва да сторя?“ Тогава гласът още по-силно го назовал и му заповядал с пристигането си в Палад да съобщи, че великият бог Пан е мъртъв.

Тези думи, както разказва после Епитерс, ужасили и само дето не уморили всички моряци и пътешественици. И те в недоумение започнали да се питат един друг какво да правят: да премълчат или да разгласят заповедта. Най-после Тамун решил, ако духа попътен вятър, да си продължи нататък, без да казва нищо, а ако пък морето е спокойно, да съобщи новината, която току-що бе научил. И ето, станало така, че когато доплували до Палад, нямало ни вятър, ни вълни. Тогава Тамун се изправил на носа на кораба и като обърнал лице към брега, високо извикал, както му било заповядано, че великият Пан е мъртъв. Не успял още да произнесе и последната дума, когато от сушата се възнесли дълбоки въздишки, гръмовни стенания и сърцераздирателни вопли, излезли не от едно, а от хиляди гърла.

И тъй като мнозина чули вестта, тя скоро стигнала чак до Рим.

Тогава римският император Тиберий заповядал да доведат при него Тамун, изслушал го и повярвал на думите му. И като разпитал учените, каквито тогава в неговия двор и в Рим имало мнозина, от всичко, което чул, заключил, че Пан е син на Меркурий и Пенелопа. Същото твърдял Херодот, а след него и Цицерон в книга трета „За природата на боговете“. Аз съм склонен да мисля, че се касае за великия спасител на правоверните, когото завистливи и жестоки юдейски първосвещеници, книжници, попове и монаси подло осъдиха на смърт. Такова тълкуване не ми изглежда неприемливо: по гръцки с основание го наричат Пан, защото той наистина е наше Всичко; всичко, което представляваме, което изживяваме, всичко, което имаме, всичко, на което се надяваме; всичко е в него, от него и чрез него. Това е добрият Пан, великият пастир, който според думите на пламенния, овчар Коридон^[1] от все сърце възлюбил не само стадото, но и овчарите си, и в часа на неговата смърт жалби, въздишки, вопли и стенания огласили земя и небо, море и преизподня. Времето потвърждава това мое тълкуване, защото този всеблаг и всевелик Пан, единствен наш спасител, завърши дните си в Ерусалим по времето на римския цезар Тиберий.

Като каза това, Пантагрюел замълча и потъна в дълбок размисъл. След малко видяхме да текат от очите му сълзи, големи колкото щраусови яйца. Господ да ми вземе душата, ако съм преиначил една-единствена думица.