Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (52)

Глава L
Словото, с което Гаргантюа се обърна към победените

— От прастари времена нашите бащи, деди и прадеди, преизпълнени от миролюбие и от яснотата на своя разум, са предпочитали да увековечат спомена за триумфите си и победите във водените от тях битки, като въздигат трофеи и паметници в сърцата на победените, нежели върху завоюваните от тях земи. Отдавали са по-голямо значение на живото човешко признание, спечелено чрез човеколюбие, отколкото на мъртвия език на колони, арки и пирамиди, изложени на разрушителната сила на времето и на людската завист.

Вие си спомняте с какво великодушие се отнесоха те към бретонците в деня на битката при Сент-Обен-дьо-Кормие^[1] и при разрушаването на Партене^[2]. Слушали сте, а това ще рече, че сте се и възхищавали от добрите им обноски към испанските варвари, които разграбиха, опустошиха и разориха крайбрежните земи на Олон и Талмондия.

Вашите бащи и самите вие огласихте небесата с одобрителни викове и възхвали, когато царят на Канарските острови, алчният за все нови и нови завоевания Алфарбал, бясно нахълта в Они и разграби всички Арморикански острови и съседните на тях земи. В едно славно морско сражение той бе разбит и пленен от моя баща (бог да го пази и закриля). И какво мислите? Докато други царе и императори^[3], пък ако щете и онези, които се именуват католици, се отнасят към пленниците жестоко, затварят ги в тъмница и изискват от тях огромни откупи, моят баща го прие с достолепие, настани го при себе си в двореца и преизпълнен от неизказана доброта, го обсипа с дарове, с почит, с всякакви приятелски щедрости и накрая го пусна на свобода.

А какво стана по-нататък? Когато се завърна в родината си, Алфарбал свика всички свои князе и градоуправници, разказа им как великодушно се бяха отнесли с него у нас и ги помоли да се позамислят и вземат решение по този въпрос, та светът да види в тях пример на любезна учтивост, както бе видял вече у нас пример на учтива любезност. Тогава всички единогласно решиха да предоставят на наше разположение земите и именията си, както и цялото кралство. Сам Алфарбал веднага се върна при нас с девет хиляди трийсет и осем големи кораба, натоварени със съкровища, принадлежащи не само лично на него и на царствения му род, а събрани, кажи-речи, от цялото царство.

Но как, ще запитате вие. Ето как. Когато, в очакване на попътен вятър, неговите кораби спирали на брега, местните жители се трупали там на тълпи и хвърляли на палубите злато, сребро, пръстени, скъпоценности, лакомства, ароматични масла и парфюми, папагали, пеликани, маймуни, кончета, таралежи. Всеки, който държал на доброто си име, считал за свой дълг да принесе в дар най-драгоценните си вещи. Когато пристигна, Алфарбал пожела да целуне краката на моя баща, ала баща ми, считайки това за унизително, не се съгласи и сам прегърна братски Алфарбал.

После му предложи даровете си, но баща ми отхвърли и тях, тъй като ги намери за пребогати. Тогава обяви себе си и своите потомци за доброволни негови роби и слуги, което баща ми също отказа да приеме, защото това му се стори несправедливо. Най-сетне с държавен декрет му отстъпи всички свои земи и цялото свое царство, като поднесе подписани, потвърдени и подпечатани от надлежните лица актовете по прехвърлянето. Баща ми отхвърли и този дар, а договора запокити в огъня! Работата най-после стигна дотам, че развълнуван до немай-къде и изпълнен от жалост към добрите и простодушни канарци, моят баща започна да се окайва и да се облива в сълзи, а после с най-изискани и добронамерени думи се постара да омаловажи благодеянието, което бе извършил, като ги уверяваше, че великодушие по дълг и съвест като неговото не струва и пукнат грош. Ала Алфарбал си знаеше своето и все повече го хвалеше. И как най-подир завърши всичко това? Не забравяйки, че ние можехме да поискаме безбожен откуп от два милиона екю и да задържим като заложници по-големите синове на царя, канарците сами приеха бремето на дълговечно васалство и се задължиха да ни плащат ежегодно по два милиона златни монети от двайсет и четири карата. Първата година те ни заплатиха толкова. Втората година доброволно придадоха още триста хиляди екю, третата — шестстотин, четвъртата — милион, та станаха цели три милиона, и така, по свое желание, увеличаваха и увеличаваха откупа, докато най-после ние напълно се отказахме от него. Такава е сама по себе си признателността: времето, което руши и смалява всичко на света, възвеличава и умножава добрите дела, защото благодеянието, сторено с щедра ръка на справедливия човек, постоянно расте чрез усилията на неговата памет и на благородния му ум.

И тъй като най-малко желая да престъпя законите на тази наша потомствена добродетелност, днес аз ви опрощавам всичко, връщам ви свободата и ви оставям да си отидете свободни и волни, каквито сте били преди. Освен това, когато прекрачите градските стени, всеки от вас ще получи възнаграждение за три месеца, за да можете да се завърнете при вашите семейства, а за да не ви нападнат моите селяни, шестстотин гвардейци и осем хиляди пехотинци, под командата на моя щитоносец Александър, ще ви съпровождат и охраняват чак до домовете ви!

Бог да бъде с вас!

Съжалявам от все сърце, че Пикрошол не е тук — аз бих му обяснил, че тази война започна мимо волята ми и че у мен никога не е имало и помисъл по този начин да увеличавам богатствата си и да прославям името си.

Но тъй като той изчезна неизвестно къде и как, аз искам да предам цялото негово царство на сина му, който поради твърде младата си възраст (още няма пълни пет години) ще бъде наставляван и обучаван от старите князе и от учените в страната. Като имам предвид, че едно тъй омаломощено царство като вашето лесно може да бъде разорено, ако не се обуздаят алчността и користолюбието на неговите управници, аз ще поставя над тях Понократ и ще го облека в необходимата власт, за да остане при наследника до времето, когато се увери, че той е способен самостоятелно да управлява и да царува.

Известно ми е, че порочната слабост да оневиняваме злосторниците и да им прощаваме води до това, че те, злоупотребявайки с незаслуженото доверие, което им засвидетелствуваме, вършат все нови и нови злодеяния.

Известно ми е също така, че Мойсей, най-хрисимият от всички люде на времето си, е наказвал строго бунтовниците и размирниците сред израелския народ.

Известно ми е, че дори Юлий Цезар, за когото Цицерон казва, че съдбата не можела да прибави нищо към онова, което вече владеел, и че неговата най-висша добродетел се изразявала в постоянната му грижа да простира над всекиго покровителствената си десница, в някои случаи е наказвал безмилостно причинителите на раздори. По техен пример и аз искам, преди да тръгнете на път, да ми предадете, първо: вашия хубостник Марке, чието самолюбие бе предлог и първопричина за тази война; второ, неговите приятели — пекарите, които не си сториха труда да вразумят още тогава тази луда глава, и най-сетне всички съветници, пълководци, военачалници и приближени на Пикрошол, които го ласкаеха, съветваха, подстрекаваха и го придумаха да наруши нашите граници и да ни причини такива злини.