Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (194)

Глава XLIV
Как слабият дъждец силен вятър пресича

На Пантагрюел се понрави управлението и начинът на живот на жителите на този остров и каза на ветрения им управител:

— Ако сте съгласен с мнението на Епикур, че най-висшето благо е наслаждението (искам да кажа, наслаждение леко достижимо, а не с труд), аз ви считам за щастливец, тъй като вашият живот, живот ветрен, не изисква от вас никакво или почти никакво усилие: достатъчно е само да духате.

— Така е — отвърна управителят. — Но в този мимолетен живот няма пълно щастие. Случва се, и то нерядко, както си седим спокойно на трапезата и си гълтаме като небесна манна някой хубав и силен божи вятър, изведнъж да заръси слаб дъждец, да го пресече и разнесе по всички посоки. И тогава не ни остава друго, освен да прекратим обяда.

— Точно като Женен от Кенкене — забеляза Панюрж, — той препикал задника на жена си Кело и така пропъдил смрадливия вятър, излизащ оттам като из Еолова врата. На времето си аз даже съчиних по този повод хубаво десетстишие:

Веднъж резняка нов го проверил Жанен

и от жена си той вечеря пожелал,

да хапнат по-добре през някой хубав ден

и да си легнат пак, тъй както бог е дал.

Жената сготвила каквото той желал

и яли, пили те, па легнали да спят,

но някаква воня прогонила сънят,

смрад непоносима потекла от жената.

Мъжът я препикал и рекъл тоя път:

„Дъждецът ситен май го спира силен вятър.“

— Освен това — продължи управителят — ние ежегодно се натъкваме на голяма и досадна неприятност. Някакъв гигант на име Бренгнарий, живущ на остров Тою, всяка година в началото на пролетта по съвета на лекарите си пристига тук, за да взема очистително, и поглъща като хапчета ветрени мелници, че и мехове, на които е ненаситен. За нас това е същинско разорение и ние се подлагаме на пости три-четири пъти в годината, впрочем без подобаващите за случая молитви и богослужения.

— И вие не знаете как да се избавите от тази беда? — запита Пантагрюел.

— По съвета на нашите учени — отвърна управителят — всеки път, когато той идваше тук, ние поставяхме във ветрените мелници сума ти петли и кокошки. Първия път Бренгнарий само дето не умря: кокошките се разкудкудякаха и разхвърчаха из корема му така, че той получи липотомия, което ще рече болки в сърцето, и такива ужасни, мъчителни гърчове, сякаш в стомаха му бе допълзяла змия.

— Ето сравнение неуместно и неточно — забеляза брат Жан. — Слушал съм да казват, че змията, проникнала в стомаха на човек, не причинява никакви злини и излиза обратно, ако веднага обърнат пострадалия с краката нагоре и под устата му подложат съд с горещо мляко.

— Вие, както и ония, които са ви го разказвали, знаете това само по слух — възрази Пантагрюел. — Никой никога не е чел и не е бил свидетел на такова изцеление. Впрочем Хипократ в книга пета на Epid.^[315] описва подобен случай, станал по негово време, но пострадалият и тогава умрял от спазми и конвулсии.

— Освен това — продължи управителят — гигантът изгълта всички лисици, които преследваха кокошките, и сто пъти да е хвърлил топа досега, но един обесник магьосник го посъветва, щом почувства болки, да почне да дере козел като противоотрова и средство за повръщане. Впоследствие го посъветваха по-мъдро и засега си прави клизма с отвара от пшенични и просени зърна, които кокошките много обичат, после прибавя и гъши дробчета — по тях пък тичат лисиците. Помага си и с хапчета от хрътки и ловджийски кучета, които взема през устата. Не ни върви, както виждате, и това си е.

— Оттук нататък не се страхувайте, добри ми хора — каза Пантагрюел. — Великанът Бренгнарий, лапач на ветрени мелници, е мъртъв, повярвайте ми. И той умря не от друго, а от това, че се задави и задуши, когато по предписание на лекарите ядеше парче прясно масло пред самия отвор на запалена пещ.