Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (130)

Глава XXXIV
Как жените обикновено се стремят към запретените неща

— В онова време, когато още се подвизавах в Орлеан — каза Карпалим, — един от най-блестящите риторически похвати и най-убедителните аргументи, с които разполагах, за да привличам в мрежите си дамички и ги увличам в любовната игра, бе явното, безспорното и възмутителното доказателство, че мъжете им ги ревнуват. Аз не измислям — в книгите го пише, а имаме и закони за това, и примери, и основания, и ежедневни доказателства. Пуснеш ли веднъж такава муха в главите на жени те, те не мирясват, докато не поставят рога на мъжете си; не искам да се кълна, но ви уверявам, че ги поставят, ей богу, поставят ги, та ако ще би да бесуват като Семирамида, Пасифае и Егеста, живели някога на остров Мандес в Египет и описани от Херодот и Страбон, а и като други подобни на тях, дето си нямат страна.

— Вярно е — забеляза Понократ, — чух някъде да разправят, че веднъж, когато папа Жан XXII минавал край манастира „Куаньофон“, игуменката и по-старите монахини го помолили да им разреши да се изповядват помежду си, „защото, рекли те, и ние сме хора грешни, всяка от нас си има по нещо скритичко, тайничко, защо да се топим от срам пред мъжете-изповедници, а така ще си го кажем една на друга и по-свободно, и по-естествено“.

„Не виждам нищо, което не бих ви разрешил на драго сърце — отвърнал папата, — но бедата е там, че всяка изповед трябва да се държи в тайна, а вие, жените, не умеете да я пазите.“

„Ще я пазим — уверили го монахините, — ще я пазим — и даже по-добре от мъжете.“

Същия ден светият отец оставил при тях на съхранение кутия, в която поставил малка сойка, и ги помолил да я скътат на сигурно място, като им дал честната си папска дума да задоволи искането им, ако съумеят да запазят кутията от чужди погледи, но същевременно ги предупредил, че ще бъдат осъдени от църквата и завинаги отлъчени от нея, ако дръзнат под какъвто и да е претекст да отворят кутията. Човекът още не бил изрекъл запрещението, и ето че монахините пламнали от скрито желание да надникнат в кутийката и само чакали гостът да си тръгне, за да я отворят. Светейшият папа благословил монахините и се отправил към седалището си. Но още не бил се отдалечил на три стъпки от манастира, и добрите инокини вкупом изтичали да отворят кутията, за да видят какво има в нея. На другия ден папата отново ги навестил и те предположили, че е дошъл да им връчи писмен отговор на молбата им. Ала преди да пристъпи към въпроса, той поискал да му донесат кутията. Донесли кутията, но птичката вече не била там. Тогава папата казал, че на монахините не е по силите да запазят в себе си тайната на изповедта, щом в такова кратко време не съумели да опазят тайната на кутията, за което той толкова настоявал.

— Господин учителю, от все сърце се радвам, че ви виждам. Слушах ви с голямо удоволствие и благодаря на бога за всичко. Не съм ви срещал от времето, когато за едно с нашите стари приятели Антоан Сапорта, Ги Бугие, Балтазар Нуайе, Толе, Жан Кентен, Франсоа Робине, Жан Нердрие и Франсоа Рабле играехте в Монпелие нравоучителната комедия за човека, който се оженил за няма жена.

— Аз бях на това представление — каза Епистемон. — Добрият съпруг от сърце желаеше жена му да проговори. И тя наистина проговори благодарение изкуството на лекаря и хирурга, които й прерязаха подезичната връзка. Ала едва придобила способността да говори, тя забоботи така, че човекът отново хукна при лекаря да го моли за средство, което да я застави да млъкне. Лекарят обаче му каза, че на негово разположение се намират не малко средства, които могат да заставят жената да заговори, но че няма ни едно, което да я накара да млъкне; и все пак знам едно, каза лекарят — едно обикновено средство срещу безконечния женски брътвеж — това е глухотата на мъжа. И лекарят прави, струва и човекът оглуша. А жената побесня, като разбра, че мъжът й е глух и че си дере гърлото за този, дето свири в прозорците. Между това лекарят си поиска възнаграждението, но глухият отвърна, че наистина е глух и че не чува какво му се говори. Без много да чака, лекарят го посипа с не знам какъв си прах и мъжът начаса подлудя. Тогава лудият мъж и побеснялата жена се разбраха и с общи сили така натупаха лекаря и хирурга, че и двамата паднаха полумъртви на земята.

Никога не съм се смял толкова, колкото на тази комедия на Патлен.

— А сега да си дойдем на приказката — прекъсна го Панюрж. — Вашите думи, преведени от дъръбърски на френски, означават, че трябва да се оженя без колебание и да не се боя от рога. Това се пада на пиката. Господин учителю, допускам, че в деня на женитбата ми ще бъдете задържан от ваши пациенти и че няма да дойдете. Но аз ви извинявам.

Stercus et urina medici sunt prandia prima:

Ex aliis paleas, ex istis collige grana.^[1]

— Вие грешите — рече Рондибилис, — вторият стих се чете така:

Nobis sunt signa, vobis sunt prandia digna.^[2]

Ако моята жена заболее, първата ми работа, както ни учи Хипократ в „Афоризми“, книга II, 35, е да й видя урината, да й опитам пулса и да хвърля око малко под корема й и около пъпа.

— Не — възрази Панюрж, — друго, друго трябва да сторите. Глава De venire ispiciendo^[3] е само за вас, законоведите. Ако питате мен, аз бих й направил хубава клизма. А вие не си изоставяйте хората — те къде-къде са по-важни от моята сватба. Аз ще ви изпратя в къщи топли джумерчици и ние завинаги ще си останем приятели.

След тези думи Панюрж се приближи до него и мълчаливо пъхна в ръката му четири „нобиле с роза“. Рондибилис ги прие, без да му мигне окото, а после, като си даде вид на човек озадачен и оскърбен, измънка:

— Е, е, е, господине, нямаше нужда, но благодаря ви все пак. От лоши хора аз не вземам нищо, затова пък на добрите нищо не отказвам. Всякога съм на вашите услуги.

— Срещу заплащане — добави Панюрж.

— Разбира се! — потвърди Рондибилис.