Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (229)

Глава XI
Как минахме край острова, обитаван ОТ Хищника, ерцхерцог НА Пухкавите котараци^[1]

Продължавайки нашия път, ние минахме край Острова на осъдените, пустинен като предидущия; минахме и край Острова на изпитанията, където Пантагрюел не поиска да слезе. И много хубаво направи човекът, защото ние всички бяхме пленени и фактически арестувани по заповед на Хищника, ерцхерцог на Пухкавите котараци, само защото някой от нас се бе опитал да натупа в Прокуратурата някакъв съдебен следовател.

Пухкавите котараци са животни страшни и ужасни: хранят се с малки деца и ги ядат на мрамор. Представяте ли си, пияници, колко сплескани трябва да са носовете им? Козината им расте не както дал господ, искам да кажа, не навън, а навътре — под кожата. И всички до един носят като символ или, ако щете, като девиз отворена чанта, само че всеки я носи посвоему: едни я премятат около врата си като шал, у други виси на задника, у трети — на тумбака, у четвърти — на бедрото и всеки си има скрито основание за това. Ноктите им са толкова дълги, здрави и остри, че веднъж докопат ли нещо, никаква сила не може да го изтръгне от тях. Някои носят на главата си бонета с четири шева или с копчелъци, други — бонета с обърнати краища, трети — бонета с форма на конус, четвърти — нещо като саван.

Когато ни набутаха в бърлогата си, някакъв просяк, на когото бяхме дали половин тестон, ни каза:

— Добри хора, дано бог ви помогне благополучно да се измъкнете оттук. Вгледайте се по-добре в лицата на тези могъщи блюстители на Хищниковото правосъдие. И запомнете какво ще ви кажа: ако преживеете още шест Олимпиади плюс два кучешки живота, ще видите, че Пухкавите котараци неусетно ще завладеят цяла Европа и ще станат господари на всички нейни ценности и богатства, ако, разбира се, тези несправедливо присвоени от тях блага не се стопят в ръцете на наследниците им. Тъй да знаете от мен, честния сиромах. Те разполагат вече със секстесенция, с помощта на която всичко обсебват, всичко поглъщат, всичко оскверняват. Те горят, трошат, обезглавяват, умъртвяват, затварят, разоряват и унищожават безразборно всичко — добро и зло. Порокът за тях е добродетел, злобата — доброта, измяната — вярност, кражбата — щедрост; грабежът е техен девиз, одобряван от всички с изключение на еретиците; и всичко това те вършат със съзнание за собствено величие и непогрешимост.

В потвърждение на дотук казаното, моля ви да обърнете внимание на техните ясли и ще видите, че те са разположени под коритата^[2]. Припомнете си това някой ден. И ако за нещастие над света се изсипят войни, глад, чума, урагани, земетръси, пожари и прочие злочестини, не ги обяснявайте с неблагоприятни срещи на небесните светила, със злоупотреби в римския двор, с тиранията на земни царе и князе, с лукавството на лицемери, еретици, лъжепророци, с коварството на лихвари и фалшификатори на монети, нито с наглостта на невежествени лекари, знахари и аптекари или пък с безсрамието на неверни жени, отровителки и детеубийци. Не — отдайте всичко това на чудовищната, неописуемата, неимоверната и безмерната злоба, която ден и нощ се кове и подхранва в свърталището на Пухкавите котараци. Светът знае за нея толкова малко, колкото за еврейската кабала. И ето защо не я бичува, не я преследва, нито я наказва, както разумът повелява. Но ако един ден тя стане очевидна и несъмнена, не ще се намери такъв красноречив оратор, който със своето изкуство да възпре народа, не ще се намери достатъчно суров, драконовски закон, който да го стресне и разколебае, нито ще се намери управител, достатъчно могъщ, за да му попречи с властта си да ги изгори безжалостно живи в бърлогата им. Родните им деца, Пухкавите котараци, както и всички техни родственици, се боят и отвращават от тях. Ето защо както Анибал бе заставен от баща си Хамилкар да се закълне и тържествено да обещае, че ще преследва римляните, докле е жив, така и аз получих от покойния си баща завет да не мръдна оттук, докато върху Пухкавите котараци не се изсипе от небето мълния и не ги изпепели като втори титани, като богохулници и богоборци. Защото, наистина ви казвам, хорските сърца са закоравели дотолкова, че светът не се и замисля за злото, което го е сполетяло, сполетява или ще го сполети, и не го чувства, нито го предугажда или пък, ако го чувства, не смее, не иска, нито може да го изкорени.

— Виж ти каква била работата! — рече Панюрж. — А, не! Щом е тъй, за нищо на света не отивам там! Да се връщаме! За бога, да се връщаме!

От този скитник бях по-удивен

от мълния, гърмяща в зимен ден.

Когато се върнахме назад, намерихме вратата заключена и тогава ни казаха, че да се влезе тук, е лесно както в Аверн, но да се излезе, е трудно и че без пропуск и разрешение няма да ни пуснат поради простата причина, че от панаир човек не си отивал като от пазар, а и нозете ни били прашни.

Най-лошото се случи обаче, когато попаднахме в Следствената зала, тъй като, за да получим разрешение и пропуск, трябваше да се явим пред най-отвратителното чудовище от всички, описани до ден-днешен. Казваха му Хищника. Не бих могъл да го сравня с нищо друго освен с Химерата, със Сфинкса или с Цербер или пък с египетското изображение на Озирис, тоест: три сраснали една в друга глави на ревящ лъв, лаещо куче и виещ вълк — и всички тези глави обвива дракон, захапал собствената си опашка, а около всяка от тях блести нимба. Ръцете му бяха до лактите в кръв, ноктите като на харпия, клюнът като на врана, зъбите като на четиригодишен глиган, очите пълни с мълнии като пламтящото гърло на ада и всичко това покриваше чутуровидна шапка с помпони като чукове, така че се виждаха само ноктите. За седалище на него самия, както и на неговите помагачи, Дивите котки, служеха дълги, съвсем нови ясли, над които, както ни беше разказал оня просяк, висеше, с дъното нагоре, много голямо и красиво корито. Върху седалището на ерцхерцога беше изрисувана старица с очила, държаща в дясната си ръка калъф на сърп, а в лявата везни. Блюдата на везните представляваха от само себе си две кадифени чанти, едната от които бе пълна с монети и висеше надолу, а другата празна и стърчеше нагоре. Ако питате мен, това бе олицетворение на Хищниковото правосъдие, твърде различно от схващанията на древните тиванци, които след смъртта на своите управници и съдии им издигат, според заслугите, статуи от злато, сребро или от мрамор, но непременно без ръце.

Щом се озовахме пред Хищника, някакви хора, облечени в чанти, торби и големи изрезки от документи, ни заповядаха да седнем на подсъдимата скамейка. Тогава Панюрж каза:

— Приятели мои, изчадия бесовски, аз и прав съм си добре, пък и скамейката ви е твърде ниска за човек с нови панталони и къса жилетка.

— Седнете и повече да не повтаряме! — извикаха те. — Ако вие не намерите правилния отговор, земята тозчас ще се отвори и до един ще ви погълне живи.