Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Gargantua et Pantagruel, 1533–1564 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Дора Попова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD (2013-2015 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2015-2016 г.)
Издание:
Франсоа Рабле. Гаргантюа и Пантагрюел
Превела от френски: Дора Попова
Илюстрации: Гюстав Доре
Превод от френски: Дора Попова
Превод на стиховете: Георги Мицков
Редактор: Иван Гранитски
Коректор: Величка Божинова
Художник: Кънчо Кънев
Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2012
ISBN: 978-954-09-0619-5
Rabelais
Œuvres complètes
Editions du Seuil
Paris 1973
© Дора Попова, превод,
© Георги Мицков, превод на стиховете
© Издателство „Захарий Стоянов“, 2012
Това издание е отпечатано по Рабле. Гаргантюа и Пантагрюел. Т. I и II.
Превела от френски Дора Попова. Превод на стиховете Георги Мицков.
Издателство „Народна култура“, София, 1982.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 46.5
Печат Лито Балкан АД
История
- — Добавяне
Глава XVIII
Как нашият кораб заседна и как бяхме спасени от пътешественици, идещи от Квинтата
Прибрахме котвата и въжетата опънахме платната под лекия зефир. Когато пропътувахме около двадесет и две мили, внезапно зафуча бясна вихрушка; разтичахме се насам-натам покрай булини и мачти, но само колкото да не кажат, че не се подчиняваме на лоцмана, който после, като видя вятъра постепенно да отслабва, небето да се изяснява и морето да притихва, ни увери, че след всичко това не бива да очакваме нещо особено хубаво, нито да се боим от нещо особено лошо; в потвърждение на това той даже ни припомни думите на някакъв философ, съветващ в такива случаи да се въоръжим със спокойствие и търпение, тоест да чакаме.
Вихрушката обаче продължи така дълго, че лоцманът, отстъпвайки на нашата настойчива молба, се опита да премине през нея и да следва нашето първоначално направление. И наистина, като издигна задната мачта и насочи кормилото точно по стрелката на компаса, лоцманът се възползва от внезапно задухалия ураган и се измъкна от вихрушката. Но попаднахме, дето се казва, от трън, на глог — или с други думи, избягвайки Харибда, се натъкнахме на Сцила, тъй като само след две мили заседнахме в плитчина точно както в пролива Свети Матей.
Вятърът свистеше в мачтите, всички се окайваха и ругаеха и само брат Жан не униваше, а, напротив, с благи думи утешаваше ту един, ту друг, като ги уверяваше, че небето скоро ще ни избави от тази беда и че вече е забелязал над въжетата Кастор.
— Ех, де да може сега да стъпя на суша — изпъшка Панюрж — и всеки от вас да има в джоба си по двеста хиляди екю, не повече. И козел ще ви доя, и вода в решето ще ви нося. Готов съм даже цял живот да не помисля за венчило, веднъж крачето ми да стъпи на суша, че после и конче да ми дадете, а то така без кон как ще си отида; виж, колкото до слуга, и без него ще мина. Хората ме гледат с по-добро око, когато си нямам слуга. По този въпрос Плавт е бил съвсем наясно, като е казвал, че числото на нашите кръстни страдания, тоест на нашите огорчения, ядове, неприятности, съответства точно на числото на нашите слуги, даже и ако нямат език — най-опасният и най-страшният им орган, заради който за тях са измислени мъки, изтезания и геени, да, заради него, а не за нещо друго, макар в наше време докторите по право алогично, тоест неразумно, да тълкуват този въпрос в най-широк смисъл.
Точно в този мир към нас се приближи кораб, натоварен с тъпани; на борда разпознах неколцина почтени хора, между които Анри Котирал, стар мой познайник, който носеше на пояса си, както жените носят броениците си, огромен магарешки висуляк; в лявата си ръка държеше някакво келяво, мазно, старо и мръсно кепе, а в дясната — голям кочан от зелка. Щом ме позна, той радостно извика:
— Е, какво имам аз? Вижте (и той показа магарешкия висуляк), ето истинската алгамана, докторската шапчица — това е нашият единствен еликсир, а това тук (и той показа кочана) е Lunaria major[337]. Когато се върнете, ще добием философския камък.
— Но — запитах го — откъде идвате? Къде отивате? Какво носите? Усетихте ли морето?
На което той ми отговори:
— От Квинтата. В Турен. Алхимия. Чак до дъното на гащите си.
— А какви са тези хора на палубата?
— Певци — отвърна той, — музиканти, поети, астролози, стихоплетци, геоманти, алхимици, майстори-часовникари и всички са от Квинтата и носят със себе си хубави и обширни препоръчителни писма.
Той още не беше доизрекъл тези думи, когато, подразнен и възмутен, Панюрж извика:
— Вие, възвишени хора, които умеете да правите всичко, дори хубаво време и деца, защо не хванете нашия кораб за носа, та да му помогнете да си отплава?
— Аз тъкмо това си и мислех — рече Анри Котирал. — Ей сега, завчас, за минутка ще ви изтеглим от плитчината.
А то така и стана; по негова заповед хората му издъниха от едната страна седем милиона петстотин трийсет и две хиляди осемстотин и десет големи тамбурини, след което ги обърнаха с пробитата страна към щанцата[338], стегнаха ги здраво с въжетата, притеглиха ни за носа към тяхната кърма и като ни завързаха за железните греди, с едно само подръпване изтеглиха кораба от плитчината. И което е по-важно, изтеглиха го с голяма лекота и даже с удоволствие. Защото звънът на тъпаните, смесен с мекото шумолене на пясъка и с песента на матросите, бе за нас не по-малко благозвучен от музиката на въртящите се небесни светила, за която Платон казва, че я бил слушал някога насън.
Не желаейки да минем за неблагодарници след доброто, което ни сториха, ние поделихме с тях нашите наденици, напълнихме тъпаните им с други колбаси и им търкулнахме на палубата шейсет и две делви вино, когато съвсем ненадейно два огромни кашалота връхлетяха върху техния кораб и го обляха с толкова вода, колкото няма в реката Виена, от Шинон до Сомюр; водата заля всички тъпани, намокри всички мачти и през вратовете се стече в гащите им. Като видя това, Панюрж изпита такава буйна радост и така неудържимо се смя, че далакът му се разшири и повече от два часа го боля.
— Исках с винце да ги напоя — рече той, — но водата дойде тъкмо навреме. Те се гнусят от прясната вода и с нея мият само ръцете си. А тази хубава солена водица ще им послужи сега и за боракс, и за селитра, и за амонячна сода в кухнята на Жебер.
Не ни се отдаде обаче да си поприказваме повече с тях, тъй като още първият вятър ни отне свободата да управляваме кормилото. И тогава лоцманът ни помоли да се предоставим оттук нататък на морето и да си ядем и пием, без да ни е грижа за друго, но, добави той, сега трябва да заобиколим вихрушката и да плаваме по течението, ако желаем да стигнем благополучно до кралството Квинта.