Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (133)

Глава XXXVII
Как Пантагрюел убеждава Панюрж да се посъветва с луд

Когато се прибираше у дома си, Пантагрюел забеляза в галерията Панюрж, който стоеше замислен и тъжно клатеше глава.

— Приличате ми на мишка, попаднала в смола — каза Пантагрюел. — Колкото повече се мъчи да се измъкне от смолата, толкова по-дълбоко затъва в нея. Та и вие, колкото повече усилия полагате да излезете от тая бъркотия, толкова повече тя ви омотава. И право да ви кажа, не виждам как може да ви се помогне освен по следния начин: често съм слушал поговорката „лудият учи на акъл умния“. И тъй като отговорите на умните не ви задоволиха напълно, посъветвайте се сега пък с някой луд; може да стане така, че разговорът с такъв човек да ви донесе просветление. Вие знаете колко князе, крале и даже цели държави са били спасявани, колко битки — спечелвани и колко трудности — преодолявани благодарение мненията, съветите и предсказанията на луди.

Аз няма да ви посочвам примери. И смятам, че ще се съгласите с моите доводи: който си гледа частните и домашните дела както се полага, който бди зорко над своя дом, който показва тънка съобразителност и не пропуща случай да спечели и натрупа земни блага и богатства, който ловко съумява да избегне всички злочестини, причинявани от бедността — тогова вие наричате житейски мъдър човек, макар божественият разум да го счита за глупак; защото, за да бъде преценяван от божествения разум като мъдър, искам да кажа, мъдър и прозорлив по внушение свише и достоен да приеме благодатта на откровението, човек трябва да забрави себе си, да излезе от себе си, да освободи духа си от всяка земна страст, да очисти ума си от всякакви човешки помисли и щения, нещо, което невежествените люде считат за безумие.

Ето защо простолюдието нарече фатуален великия пророк Фавн, син на латинския цар Пик.

Ето защо, когато комедиантите разпределят ролите помежду си, ролята на наивника и глупака възлагат на най-даровития и най-опитния от трупата.

Ето защо астролозите казват, че хороскопът на царете с нищо не се отличава от хороскопа на глупците. И сочат като пример Еней и Кореб^[1], които имали еднакъв хороскоп, макар Евфорион да считал Кореб за луд.

По този повод позволете ми да ви напомня какво твърдят Джовани Андреа в своето тълкуване на папското послание до кмета и жителите на Ла Рошел, а след него Панормит в своите тълкувания, Барбаций в коментариите си на „Пандектите“ и съвсем неотдавна Язон в своите Съвети за сър Жуан, прочут парижки шут, прадядо на Кайета. Ето, слушайте:

Веднъж в Париж, близо до Пти Шатле, някакъв хамалин ядял сух комат пред самия ръжен в една гостилница, намирайки, че хляба, пропит от миризмата на печеното месо, е много вкусен. Готвачът не се възпротивил на това. Но когато хамалинът изгълтал и последния залък, готвачът го пипнал за яката и поискал да му заплати миризмата на печеното. Човекът му казал, че с нищо не го е ощетил, че до месото не се е докосвал и следователно нищо не му дължи. Миризмата, за която става дума, така и така си излиза навън, рекъл човекът, тъй или иначе, тя се губи, а и къде се е чуло и видяло да се вземат пари за миризма? Но готвачът си знаел своето и казал, че не бил длъжен да храни хамали с миризмата от скарата си и даже се заканил да му вземе куките, ако не му се издължи.

Хамалинът се видял в чудо с такъв проклетник и грабнал тоягата си да се брани, а оня напирал, викал, удрял и събрал всички зяпльовци на града. Не щеш ли, тъкмо тогава между тях се появил и лудият сър Жуан, жител на град Париж. Щом го зърнал, готвачът се поукротил и рекъл на хамалина: „Искаш ли благородният сър Жуан да реши кой от двама ни е прав?“ — „Как да не искам, искам, да се скапеш макар“ — отвърнал хамалинът.

Сър Жуан поразпитал как станала кавгата, след което поискал от хамалина да извади от кемера си сребърна монета. Хамалинът тозчас спуснал в ръката му туренски филип. Сър Жуан взел монетата и я поставил на лявото си рамо сякаш за да я претегли; после я подхвърлил веднъж-дваж на лявата си длан сякаш за да се увери, че не е фалшива; след туй я приближил до самия гледец на дясното си око сякаш за да види дали е добре изсечена. Всички зяпльовци в това време пулели очи и мълчали, докато готвачът търпеливо чакал, а хамалинът пъшкал и се топял от притеснение. Накрая сър Жуан подхвърлил няколко пъти монетата на тезгяха. После с несмутимо величие на председател на съд взел в ръка дрънкалката си вместо скиптър, понаместил на главата шапката си, обшита с кожи и украсена с книжни наушници, и като се изкашлял важно три пъти, високо заявил:

— Съдът донася до знанието ви, че хамалинът, който изяде хлебеца си, натопен в миризмата на печеното месо, се е изплатил напълно на готвача със звъна на монетата си. Ето защо съдът нарежда всеки да се оттегли у дома си, като освобождава и ищеца, и ответника от всякакви съдебни разноски и с това обявява делото за приключено. Тази присъда на лудия парижанин се сторила на гореупоменатите от мен учени толкова справедлива, тоест толкова прекрасна, че те даже се запитали дали делото щеше да бъде юридически по-правилно формулирано, ако беше разгледано в Парижкия парламент, във Ватиканския съд или в Аеропага. Та помислете си сега хубаво и кажете, не желаете ли да се посъветвате с луд?