Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (197)

Глава XLVII
Как една старица от Острова на папефигите измами дяволчето

Орачът се завърнал у дома си тъжен и замислен. Като го видяла такъв, жена му си помислила, че са го ограбили на пазара. Но когато научила истинската причина за неразположението му и зърнала натъпканата му с пари кесия, тя се опитала да го успокои и убеди, че от това спречкване с дявола нищо лошо няма да излезе. Само нека й се довери и нека разчита на нея. Тя си била намислила вече как да изведе всичко на добър край.

— На мен малко ми трябва — рекъл орачът. — Одраска ли ме веднъж, веднага ще се предам и ще му отстъпя цялото поле.

— Не, не — възразила старицата, — довери се и разчитай на мен, а аз си зная работата. Ти ми каза, че дяволът е малък. Аз ще направя така, че той веднага ще побегне и полето ще остане на нас. Виж, работата щеше да е друга, ако дяволът беше голям…

Ние пристигнахме на острова точно в деня на уречената среща. Рано сутринта орачът се изповядал, както се полага, причестил се като добър католик и по съвета на свещеника се потопил в купела със светената вода, където го и намерихме.

И докато ни разправяха тази история, дойде известие, че старицата измамила дяволчето и спечелила полето. Ама ще попитате: как? — Ето как: дяволът дошъл пред къщата на орача, почукал на прошката и извикал:

— Ей ти, селяко, я ела да се подращим!

После влязъл в къщата, весел и наперчен като козел, но вместо орача намерил жена му, приклекнала на земята, да рони горчиви сълзи и да се окайва.

— Защо плачеш? — запитало дяволчето. — Къде е той? Какво прави?

— Ох! — изохкала старицата, — знам ли го къде е този злодей, този душевадец, този разбойник! Вижте как ме изподра! Загивам, умирам!

— Как! — извикало дяволчето. — Какво говорите? Сега ще го натупам така, че и името си ще забрави.

— Ох! — продължавала да стене старицата. — Този убиец, този мъчител, този драскач на дяволи ми каза, че сте се били надумали днес да се дращите и за да изпита ноктите си, само ме бодна с малкия си пръст тук, между краката, и цялата ме раздра. Ох, умирам, никога вече няма да се съвзема, ето погледнете! А сега отиде при ковача да му изтъни и наточи ноктите. Вие сте изгубен, господин дяволе, приятелю мой. Спасявайте се, докато е време! Бягайте, моля ви се!

Тук тя се разголила чак до брадичката, както някога персиянките се разголвали пред синовете си, избягали от бойното поле^[1], и му показала онова нещо. Като видял огромната цепка, зинала във всички посоки, дяволът изревал:

— Мохамед, Демиург, Мегера, Алекто, Персефона! Да бягам, да бягам, докато още е време! Халал да му е полето!

Казал това дяволът, а после си плюл на петите и дим да го няма.

Изслушахме края на историята и се оттеглихме на нашия кораб. И повече не се задържахме на острова. Пантагрюел подари на църковната каса осемнайсет хиляди жълтици предвид беднотата на хората и оскъдността на земята.