Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (158)

Глава VIII
Как Панюрж удави в морето и търговеца, и овните му

Внезапно, сам не зная как, защото това стана много бързо и нямаше време да проследя всичко, Панюрж, без повече дума да каже, хвърли в морето блеещия овен. След него и другите овни, блеейки в хор с другаря си, захванаха един след друг да скачат и се хвърлят от борда.

Настана суматоха: всеки се стремеше пръв да скочи след другаря. Не беше възможно да ги спрат — нали знаете навика на овните — където единият, там и всички! Ненапразно в IX кн. De Histo. animal.^[293] Аристотел нарича овена най-глупавото и най-тъпоглавото животно.

Ужасен, че овните загиват и се давят пред очите му, продавецът с всички сили се мъчеше да ги догони и задържи. Ала усилията му бяха напразни: овните един подир друг скачаха в морето и загиваха. Накрая той улови за руното едър, охранен овен и го домъкна на палубата, надявайки се да задържи и спаси не само него, но и всички останали. Но овенът бе толкова силен, че го повлече със себе си и търговецът полетя с главата надолу към морските бездни. Ето как някога овните на едноокия циклоп Полифем извлякоха от пещерата Одисей и неговите другари. Овчари и пазачи също се впуснаха да ловят овните кой за рогата, кой за краката, кой за руното и всички бяха завлечени в морето и така загинаха безславно.

Застанал до камбуза с гребло в ръка, но не за да помогне на овчарите, а за да им попречи да се покатерят на кораба и се спасят от гибел, Панюрж красноречиво проповядваше и като брат Оливие Майар или брат Жан Буржоа им говореше за мъките на този свят и за блаженстваща на другия, уверявайки ги, че покойниците са по-честити от живущите в тази долина на скръбта, и им обещаваше след завръщането си от Фенерия да издигне на всекиго от тях на самия връх Сени хубав кенотаф^[294] и надгробен паметник; на ония пък, на които още не бе омръзнало да живеят с хората и не им се искаше да се озоват на морското дъно, той пожелаваше добра среща с голям кит, който на третия ден да ги отнесе както Йона здрави и читави някъде в Атлазената страна.

Когато продавецът и овните изчезнаха от кораба, Панюрж се провикна:

— Не е ли останала тук поне една овнешка душица? Къде е сега стадото на Тибо Агънцето-багънцето? Или стадото на Реньо Овена, което обичало да спи, докато другите стада пасат? Не зная. Стара военна хитрост! Какво ще кажеш, брат Жан?

— Всичко най-добро за вас — отвърна брат Жан. — Нищо лошо не виждам в това, ще кажа само, че някога пред сражение или атака на войниците обикновено обещавали за този ден двойна надница: когато спечелвали сражението, имало достатъчно с какво да им се наплатят; но когато го загубвали, посрамените войници и дума не обелвали за каквото и да било възнаграждение, както сторили например отстъпващите грюйерци след битката при Серизол; така че и вие не трябваше да избързвате с плащането и паричките щяха да си останат в кесията ви.

— Плюя на парите — каза Панюрж. — Кълна се в бога, че си доставих удоволствие за повече от петдесет хиляди франка. А сега да тръгваме, вятърът е благоприятен. Брат Жан, чуй какво ще ти кажа: няма човек, който да ми е сторил нещо приятно и комуто да не съм се издължил или поне поблагодарил. Аз не съм неблагодарник, не съм бил и няма да бъда. Но няма човек, който да ме е огорчил, без да се разкайва за това и на този, и на онзи свят. Моето християнско великодушие не приема всеопрощаването.

— Погубваш душата си, дяволе проклети — забеляза брат Жан. — Казано е в Евангелието: Mihi vindictam^[295] и така нататък.