Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (165)

Глава XV
Как сплетникът възстановява старите сватбени обичаи

Като му цапнал на екс някоя и друга чашка бретонско винце, сплетникът казал на сеньора:

— Господарю, но как я мислите вие? Та това сватба като сватба ли е? Боже милостиви, ето как изчезват добрите обичаи. Днес заек в дупката му не може да намериш, а за приятели и дума да не става… Нали виждате в колко църкви вече изоставиха стария обичай да се пие с песни за здравето на добрите коледни светци. О! О! Светът се е побъркал! Краят е близък! Ами да си пийнем, майка му стара, да си пийнем като на сватба! Сватба, сватба!

И с тези думи започнал да почуква Баше и жена му, а после и дъщерите му и Удар.

Ония с ръкавиците това и чакали и като се завъртели наляво и надясно, така очукали гостите, че на девет места пукнали главата на сплетника, на единия от свидетелите строшили дясната ръка, на другия откачили горното чене и то повиснало чак до брадата, а после ей тъй, на шега, му обелили мъжеца и му изкъртили зъбите така, че и помен не останало ни от кучешки, ни от кътници, ни от резци.

Тук барабанчиците внезапно променили темпа и при този знак ръкавиците неусетно изчезнали, а на тяхно място се появили подноси с вкусни гозби и лакомства и веселието отново продължило. Но докато сватбарите пиели и се веселели и всички вдигали наздравици за сплетника и неговите свидетели, Удар проклинал и пустосвал сватбата и се оплаквал, че един от свидетелите му бил изместизмъкъртстрошил раменната кост. Оплаквал се и пак вдигал чаша за здравето на свидетеля. А той, нещастникът, нали бил с разглобено чене, стискал ръце и като не можел да говори, мълчаливо молел Удар за прошка. Луар пък се окайвал, че свидетелят със строшената ръка го сгрял по левия лакът така, че целият се разпаднал на съставните си чаркове и сега не знаел как да ги събере.

— Няма правда — вайкал се Трюдон, като притискал с кърпичка лявото си око и сочел продънения си барабан. — Какво зло съм им сторил аз? Малко ли им беше, че изпобихокързатворподухсиниха нещастното ми око, ами и барабана ми изтърбушиха. На сватба винаги се бият барабани и барабанчиците са на почит — тях никой не бие! Иди, че разбери тази бъркотия!

— Братко — казал му едноръкият сплетник, — в чантата си имам кралска грамота, стара, голяма и хубава. Ще ти я дам да си закърпиш барабана и, за бога, прости ни. Ривиерската божа майка ми е свидетелка, че не съм го сторил от зло сърце.

Един от оръженосците, който подражавал на добрия и благороден сеньор Ла Рош-Розе^[1], се обърнал към свидетеля с разглобеното чене, като продължавал да накуцва и трепери, и го запитал:

— Какви сте вие, дявол ви взел, борци, бойци или убийци? Малко ли ви беше, че изпобихчупдробтрошкъртихте горните ни челюсти, та изпориттъпблъсгазмачкахте и краката ни? Игра ли е това според вас? Ама че игра!

Скръстил ръце, свидетелят сякаш молел за прошка и само си въртял езика като маймуна: „Мой, мой, мой, копой, пой, пой.“

Младоженката я избивало ту на плач, ту на смях, защото сплетникът не само я облъскал дето и както завърне, ами отгоре на туй й набарал, опипал и изпощипал това и онова под полата.

— Дяволска работа! — казал Баше. — Е, няма как, такава е играта. Господин кралят^[2] (така наричали сплетниците), тъй да се рече, здравата посгря добрата ми женичка. Но аз не му се сърдя. Какво да се прави — сватбени обичаи! Едно обаче ме учудва — приканва в съда с глас на ангел-вестител, а пердаши като дявол! От все сърце пия за здравето му, както и за вашето, господа свидетели.

— Да — рекла жена му, — но аз искам да зная защо и по каква причина ме посини като слива. Дявол да го вземе! Това му пожелавам. Не, бог вижда, не му го пожелавам. Но едно ще река: плещите ми никога не са усещали по-корави лапи от неговите.

Управителят на замъка придържал, омотана в парцали, лявата си ръка, цялата раздробстрошизметната.

— Кой дявол ме накара да дойда на тази сватба — окайвал се той. — Боже мой! И двете ми ръце са осакизкълразнищсмлени. Сватба ли? Я по-далеч от такава сватба! Че това е същински пир на лапити^[3], описан от самоския философ Лукиан.

Сплетникът не проронил повече ни дума. Свидетелите се извинили, казвайки, че не сторили това с лоши намерения, и помолили, ради бога, да им простят.

И накрая станали и си тръгнали. На половин миля от замъка на Баше на сплетника призляло. Стигайки в Ил-Бушар, свидетелите на всеослушание разправили, че такъв добър човек като сеньор Баше и такава почтена къща като неговата не били виждали, откак се помнят; никога не били даже чували за такава весела сватба, но че вината била тяхна, тъй като първи започнали боя. Поживели, горките, още малко, но колко точно, не мога ви кажа. Оттогава хората повярвали, че за сплетници и свидетели парите на Баше са по-опасни, по-смъртоносни и по-гибелни, отколкото някога тулузкото злато или коня на Сеян^[4] за притежателите си. И ето как сеньор Баше бил оставен на мира, а изразът „сватбата на Баше“ станал народна поговорка.