Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (98)

Земляци

Две денонощия вече Топора шеташе из гората. Разместваше насам-натам секретните постове, даваше заповеди и след това слизаше в околните села, дето се запиваше с приятели до съмнало.

Поручикът изскочи на полянката. След него вървяха около десетина жандармеристи. Той бе стегнат като за бой, с каска на главата. Оръжието му се състоеше от шмайзер със стоманен приклад и пистолет на кръста. На гърдите му висеше далекоглед в калъф от червеникава кожа.

— Подпоручик Лимонов — обърна се той към помощника си, — този, този и този да останат тук, между скалите.

— Слушам, господин поручик!

— Фелдфебелът ще обхожда постовете през час. Оредялата редица жандармеристи отмина надолу в тъмната гора.

Лимонов, преди да я догони, също даде своите нареждания:

— Не стреляйте, преди да сте сигурни, че напреде си имате неприятел! Отваряйте си очите! Заранта ще тръгнем да дирим, а сега бъдете бдителни. И никакви приказки не искам от вас!

Тримата „секретни“ бързо се разположиха под високите скали. Нахлупиха стоманените каски, приготвиха оръжието и бомбите.

Отначало те мълчаха като непознати („най-тежко е за войника да го накараш да мълчи“), сетне презряха страха пред началниците си и удариха на приказки.

Единият от тях, когото наричаха Зеленко или Чичин Зеленко, беше около тридесет и пет годишен селянин. Доскоро той бе в отпуска. А когато се върна от село, завари в ротата свой земляк, дошъл с група жандармеристи във Велево. Този земляк сега попадна в групата му и той реши да се опознае по-отблизо с него.

— Виж ти, излязохме нашенци — каза той, като зацъка с език.

Зеленко беше опитал в живота много занаяти и обичаше да се хвали. Но за нищо не бе се задържал така дълго, както за приказките. Такива приказливци всичко знаят, от всичко разбират и за всичко първи се произнасят. За него в ротата казваха: лъже, та се къса.

Неговият земляк бе чернооко момче, с гъсти сключени вежди и малко издадена напред долна челюст. Той постоянно питаше и не оставяше спокойно приказливеца, докато не му отговореха подробно на всеки въпрос. Такива момчета понякога твърде много дотягат и човек изпитва желание да ги лъже, щом така доверчиво възприемат всичко казано за чиста монета.

Третият — голобрадо русо момче — имаше редки вежди и набръчкано чело. Опулените му очи рядко се затваряха, като заешки, сякаш им липсваха клепачи. А на челото му, почти над веждата, личеше някаква издутина колкото орех. Именуваше се Рашко. Заедно с черноокото, на своя глава те бяха поискали да бъдат препратени в ловната рота и дойдоха от един тракийски гарнизон.

Минаваха час след час, наближи и полунощ, а все още никой не идваше да обходи и провери секретния пост, както беше заповядал поручикът.

В гората беше хладно. Времето отиваше на дъжд. Изпърво леки облаци забулваха небето, а сетне всичко притъмня, като прихлупено с овнешки калпак. Тайнственият полумрак на боровата гора се сгъсти. Войниците бяха излезли без шинели и кожухчета, само с по едно платнище, препасано около гърдите.

За да не треперят, Зеленко реши на своя глава да запали огън и рече:

— Момчета, между тия канари и дяволът не ще ни види, ако му палнем едно огънче!

Младите войници се спогледаха.

— Да не загазим? — попитаха дружно те.

— Аз съм насреща, момчета! Не бойте се! Помнете ми думата: нашите началници са ни забравили и ще ни потърсят чак сабахлем. Така беше и снощи.

— Топора, Топора е опасен — рече Рашко.

— Вятър! Не допущайте, момчета. Държи ли му да се мерне нощем в гората? Топора пак ще остави цялата работа на Лимонов. А Лимонката е шекер човек!… Топора ще пие цяла нощ в лесничейството. Натам отидоха с лека кола и момичета, ще падне пиячка, ще има танци-манци — и чак тогава ще го видиш бял ли е, черен ли! Така беше и снощи. Той ли не знае, че това проклето овчарче се явява на другия край на планината? Какво ще го дирим тука? Хайде, чичин, елате да насечем малко чарпалак и каквото набараме там в тъмнината. Задигнах от село малко пастърмица, да я опечем. Аз пак огладнях страшно… И вие също, вярвам. Толкова дълго да стоиш на пост и да не ядеш, не върви!

Пастърмицата, види се, изигра по-благотворна роля от всякакви Зеленкови думи. Момчетата се престрашиха. И тримата нагазиха храстите под скалите да берат дърва.

Домъкнаха на полянката куп хвойнови храсти, борови клонки и друг клечетак. Огънят запращя, запука, раздими се с тежка смолна миризма, пламна и се изви на буйни езици. Светлината заигра наоколо и трепетно се разбиваше о голите скали като вълните на неспокойно море. Весели петна заскачаха по стеблата, галеха надвисналите клони на дърветата.

Изпекоха пастърмата, разтвориха пълните войнишки торбички с хляб и кашкавал и се заеха лакомо да гълтат вкусната храна.

Между това старият войник не спираше да бъбри със своя малко дрезгав, изпечен от тютюна глас…