Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (31)

Изгонена

Неотдавна, докато беше жив говедарят, Савата неведнаж го бе предупреждавал: „Дядка, внимавай, работи бавно и пресметливо, пази се! Угадят ли пътеките ти, още на първия фенер ще увиснеш със старите си кокали!“

Старецът подръпваше редките си мустаци, почесваше се лукаво зад ухото и отвръщаше: „Петел, ти чу ли от устата ми за моите пътеки? ’Гато чуеш, тогива разправяй!“

Сега със същата сериозност важеше това правило и за писаря. Ето защо — за лице пред хората — Савата носеше постоянна маска и се показваше не по-малко от Бричката просмукан с противопартизанска отрова. Но Кула и не подозираше това. Затуй измежду всички пострадали, които поради неразбиране клеветяха писаря, нейната омраза му стигаше. Кула протестираше, сипеше клевети и често му се заканваше:

— На всички ще платят, ама на тебе най-много! Момчетата няма да ти простят. На огън ще те пържат, на шиш ще те въртят!

— Пържат не пържат, въртят не въртят, но и ти няма да видиш добро — отговаряше високо той.

Тя се разпалваше до забрава и изливаше яда си:

— Ти ли казваш? Тъй, а? Хубаво да не видиш, дано! Божинко, коги ще сметеш от земята тия еничери!

Припяваше на висок глас, без да мисли, че я слушат и че с острия си език буди злобата на селските властници и господари.

Савата придума кмета и последният доверчиво се съгласи: Кула няма работа в село! Тя бе сам-сама, уволнена от фабриката. Собствено, писарят искаше да й помогне, като си мислеше: „Ако остане в Ягодово, всеки миг ще я разкарват.“ Изпитанията й не биха имали край. А дето и да идеше далече извън село можеше да поработва и изкарва за хляба. Тук постоянно се караше с чичо Калитин, с когото не мелеше брашно, и той я заплашваше с изгонване от къщи.

Работничката посрещна новината за своето изгонване с нов приток от гняв и закани. И всичко се изля върху главата на Савата:

— Вълк на два крака! Ама ще доде ден да гориш и ти, и жена ти, и детето ти… а аз… ей така, еничерино, ей така! — Кула заподскача ситно-ситно на място, като пляскаше възбудено с ръце, нагледно сочейки с каква неудържима радост ще посрещне смъртта на писаря.

Всичко това ставаше в присъствието на кмета и стражата, които мълчаливо се подсмиваха. Бричката дори злорадствуваше, сякаш нейните закани не се отнасяха и до собствената му кожа.

Претъпканият влак загромоля в ясния слънчев ден през коритото. Кула се скупчи на пода, между краката на пътниците. Плътно сключила устни, тя не промълви нито думичка по пътя. Мисълта й бе изцяло заета от спомена за нейния единствен син. Кроеше разни планове. Момчето израстваше в представата й смело и безстрашно, готово на всяка саможертва.

Влакът летеше неспирно в дъното на тясната планинска клисура и проглушително свиреше при всяка извивка на пътя и пред тунелите.

Майката се унася и вижда как от стръмните скатове се изсипват, пръснати във верига, безброй партизани, въоръжени до зъби. Дулата на пушките се възправят и заемат една линия със святкащите орлови очи на четниците. Фучат, прескачайки храстите, прегазват реката и спират влака. Сетне налитат в пътническите вагони като вълни, откъснали се от грамадното зелено море на гората. Най-напред тича ягодовското овчарче.

„Калитко!…“

„Мале, не бой се!“

„Писаря, сине! Бричката и другите!…“

„Всеки ще плати, мале, и работата ще се оправи!“

През известни промеждутъци от време Кула наистина шепти забравено и се разговаря със своя загубен и непокорен син. Гърдите й преливат от мъка, тежка като олово. Но сама не усеща, че произнася името му високо и сипе закачи. Пътниците смутено отстъпват, изплашени от това, което може да последва всеки миг между изтерзаната майка и нейната полицейска охрана. А охраната крепко е заспала, хърка неспирно с отворена уста и навярно също сънува нещо приятно в жара на летния ден.

Работничката нищо не вижда, нищо не чувствува. Тя дори не усеща как неудържимо, като притегляна от магнит, се тътрузи то пода на купето и излиза на платформата.

Влакът е спрял за по-дълго, за да вземе вода от малката планинска гаричка. Пътниците влизат и излизат, чуват се викове — весели разговори на случайно срещнали се приятели. Но Кула не чува. Тя е вече при стъпалата. Прикотвя пръсти около желязото и тупва на пясъка върху перона.

Над апаратната стаичка стои надпис: Гара Ръжево.

— Там е чешмата, бабо — продумва някой, който иска да помогне с нещо на състарената преждевременно селянка.

Пантю хърка на пейката в купето. Той не угажда нищо. На десетина крачки от спрелия влак в лъчите на яркото слънце блести златисто-зеленият склон на планината. Безшумно пълзи нататък нисичка жена, облечена в извехтяла басмена рокля, вмъква се във вълните от зелена шума и изчезва.

— При Калитко! При момчето ми! С него да мрем! — шепне тя и дращи нагоре по каменистия сипей.

По небето се носят малки облачета, блестят като сребро и сякаш помахват на жената да бърза, докато не са я подгонили.

— Хей, чичо, ти водиш ли арестант?

Никой не отговаря.

Друг от пътниците, който държи зеленинка и с тая зеленинка леко гали брадясалото лице на охраната, също пита:

— Фанте, къде ти е човекот?

Но Пантю хърка с отворена уста, притиснал пушката между колената. Тогава пътниците, обзети от висок смях, блъскат охраната:

— Чиченце! Хей, чиченце, събуди се и кажи сбогом на стражарската служба.

Най-сетне Пантю отваря очи и гледа тъпо навалилата го група пътници.

— А?

— Арестантина, арестантина…

— Ку… Куло, къде си, ма?

А Кула бяга през гората, пълзи с ръце и крака; засенчва очи, ласкаво мълви името на сина си и погледът й се носи далече към прибуления в тънка бледосиня мъгла Орлов връх.

Пантю скача на крака, наежва се и померва да напълни пушката.

Пътниците се струпват на обръч около него, носят се закачки, подмятания. По челото му избиват потни капчици. Плахо върти очи и не продумва. След това хуква навън и се хваща за дежурния чиновник с червената шапка.

— Духна и избяга, господин началник! Арестантин „каноирам“, пък избяга! — задъхано кряска той и отрива с ръкав мокрото си чело.

Весело се смеят наоколо. Някои сочат погрешна посока:

— През реката удари!

Пантю напълва пушката. Спуща се през линията, прецапва бистрите води на реката и хуква да гони бегълката не там, дето трябва.