Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (154)

Соня и Яков

— Ти няма ли да ядеш хляб? — разбуди го Гапи леко с върха на цървула си.

Калитко се събуди и потърка очи.

— Има ли ядене?

Те бяха омели другарски баницата, но Агапи побърза да го успокои:

— И меда, и орехите изамкахме с Мигача, но нали дядо Тарас докара овни и шилета?

— Той в бивака ли е? Много искам да го видя този хубав старик — рече Калитко и веднага помисли: „Искам да се допитам до него. Той ще ме научи какво да кажа на Петела. Да не смята той, че Калитко Кулин лесно забравя!…“

Калитко повторно прокара пестници по сънливите си очи и тръгна надолу по пътеката да се наплиска със студена вода от поточето. А когато се върна, пак заразпитва:

— Петела по каква работа е тук, а? Знаеш ли? Кой го е пуснал от кауша? Сигурно е избягал.

На тия въпроси Агапи не можеше да отговори с нищо определено: писарят беше пристигнал малко преди разсъмване и Трътлето го видя за кратко, когато той питаше за Калитко. Вместо това Агапи бързо зашепна и каза, че от „чиисабахлен“ командирът, писарят и цялото щабно ръководство на отреда седят „заключени“ в палатката и дълго разговарят.

Калитко, който отначало се бореше, със съмнението — каква особена роля играеше в живота на отреда тоя Петел, дълго му се заканваше. Но той споделяше лошите си чувства само с отделни другари — боеше се някой да не му попречи да отмъсти на писаря. А сега, след явяването на тоя човек, той пак пожела да си поприказва с него и да му подири сметка за по-рано. Трябваше му само малко време, за да обмисли как да подхване работата, без да става смешен. Затуй отбягваше да се срещне веднага с писаря. Калитко съвсем не знаеше, че Петела беше известен вече за своя млад и неочакван „противник“ и сам бързаше да се види с него.

— Само това ли знаеш, че седят заключени и приказват — запита Калитко, вперил очи в другаря си.

— Друго не знам. Пече се някаква магия, ама никому не държи да припари до палатката.

Изведнъж нещо привлече вниманието на Калитко. Той се отдалечи и неусетно се намери в средата на еврейчетата, които внезапно се подадоха в полуздрача на гората.

Софка и Яков — със своите изпити и уморени лица — му направиха тежко впечатление.

Соня имаше бели като слама коси, а кожата на лицето й бе възчервеникава, посипана с безброй лунички, и напомняше ягода. Яков, обратно, беше черноок, с дебели вежди и ситно къдрави коси. Те бяха младежи по на двадесет години.

Калитко бързо узна историята им и сетне се впусна да разказва за ловните и живота в лагера. Досега преследвачите не са излезли наглава с Ягодовския партизански отред — нещо подобно каза малкият.

— И няма да излязат! — твърдо се закани той. — Ще ги бием като две и две четири, когато и да се появят, като знаем и не забравяме, че само в съгласуваното действие с другарите победата е сигурна, както казва Червенокосия.

Еврейчетата се спогледаха. Калитко незабавно обясни:

— Така му викаме на нашия командир. Той няма друго партизанско име.

При тях дойде и кашаварят Зеленко. В ръката му подрънкваше говеждият хлопатар, с който свикваше партизаните на обед. Чичин се взря последователно в лицата на Соня и Яков и сетне взе да се ръкува, като устата му сипеше градушка от въпроси. Еврейчетата само хъкаха утвърдително.

— Вие не сте ли от Пловдив? Да-а, колкото и да съм живял за себе си, колкото и да не съм „с всичкия си“, паметчицата ми си стои на мястото — говореше той, като поглеждаше изпод око Калитко. — Нали имахте дюкян на Джумаята? Помня баща ви, — тертиплия човек и много кафе употребяваше. Пиеше го наместо вода. А тази с очилата ваша майка ли беше?

Всичко това бе казано на Соня. А когато приключи с нея и подаде ръка на Яков, нов поток се посипа от устата му.

Еврейчетата го гледаха слисани и не можеха да се начудят, че той помнеше и такива дреболии, станали толкова отдавна в родния им град Пловдив.

Не след много дойде и Агапи. Агапи каза, че със здравето е „екстра“, а след това — на въпроса на девойката: защо се е изпоплескал така, добави, че в отсъствието на гимназистката е бил претрупан с работа и поизоставил учението. Но сега, като примерен ученик, бърза да понакълве повечко и да тури кръст на своята неграмотност.

— Отдавна ли сте в отреда? — попита тя малките.

— „Отдамна“ — отговори Трътлето.

— Подгониха ли ви? — въпросът беше зададен на Калитко.

Той наведе глава и зарови с крак по земята, като си мислеше отде да почне. Но вместо него Зеленко отговори и взе да го препоръчва и хвали. Това никак не беше по волята на Калитко, но нямаше какво да се прави.

— Ние с него ограбихме лесничейството — избърза Агапи. — Нали, Спартак?

Спартак, който стеснително премигваше от похвалите на Зеленко, побърза да каже:

— Да не приказваме за вчерашното, Гапи. Било, каквото било. А сега важното е да се държим и да отговаряме с бомби и огън на преследвачите, да не дигат много-много глава. Така.

След това се разделиха и Калитко тръгна подир кашаваря да му насипят вечерята.