Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (159)

Един разговор през време на боя

Местността бе тясна, неравна и бригадата мъчно можеше да се разгъне. Четниците запълзяха на разни страни, като диреха по-удобни прикрития. Някои, като Яков и Соня, които не бяха още въоръжени, замряха неподвижни, легнали по очи там където ги завари изненадата. Командирите изгубиха връзка с хората си и за един миг се почувствуваха като с вързани ръце. Земята сякаш се разтваряше под краката им готова да ги погълне преди да дадат повторна команда.

А в това време многобройният враг, предвождан от ротния си командир-поручик, беше заел вече позиция по брега на дола и неговото оръжие — пушки, автомати и картечници — нестихнало пукаше и прострелваше местността по всички посоки.

Градушка от куршуми косеше листата на дърветата нататък, където зад всеки дървесен ствол криеше глава някой партизанин.

Страшният смут в душите на четниците изведнаж се стопи, когато Мануш пръв изрева колкото му глас държи:

— Другари, огън! Бийте гадовете до последна капка кръв!…

Неговата чета бе заела позиции зад дърветата — във фронт срещу главните сили на врага.

По силата на някакъв инстинкт Калитко неусетно се намери при картечното гнездо. Командирът на първа чета вече пущаше първите изстрели срещу омразния нападател.

Стрелбата от двете страни се сля в един непрекъснат и зловещ тътен:

— Тра-тра-тра-тра-тра! — пееше своята смъртоносна песен тежката картечница отсреща.

— Та-та-та-та-та! — запя и картечницата в ръцете на писаря.

Вълчановата чета, притулена нейде зад скалите, също заобсипва с пушечен огън неприятеля. Затрещяха ръчни гранати.

— Огън — викаше се от едната и другата страна.

Калитко, които беше хукнал след Петела и Страхил, остана като бойна охрана на картечницата. Обзет от неизразим порив да мъсти, той ту се целеше и биеше в редовете на нападателя, ту пъргаво подаваше от сандъчето патронни пълнители на писаря. Картечната стрелба не прекъсваше нито за миг.

Между това овчарчето си мислеше: „В такъв страшен бой не се знае дали ще оживеем. Дали да го запитам? И дали ще ми отговори?…“

Но тъй като врагът напираше с всички сили, Калитко остави личните си работи и си рече: „За всичко са виновни ей тия кучета отсреща!“ После грабна карабината си и отново изстреля пачка патрони срещу неприятеля.

„Ако косачката на смъртта не ме закачи и тоя път, тогава непременно ще си поприказваме с него!…“

— Другари! — развика се внезапно Дафина, която беше залегнала ведно с останалите девойки в един недълбок изкоп под дърветата. — Та това не са войници, а полицейски чорбари! На тях ли ще се дадем?! Бийте стръвниците и да не забравяме, че не сме побеждавани досега и пак трябва да победим!

Повикът на Дафина изпълни с небивало възбуждение сърцата на партизаните: духът им нарасна, готов да прояви чудеса от храброст, но да не отстъпят пред по-добре въоръжения противник и да се измъкнат от огнения пръстен, който бавно, но сигурно се затягаше около тях.

Ненадейно в гърба на врага запукаха чести карабинни залпове и автоматки, затрещяха бомби. Полицаите се огънаха, в редовете им настъпи паника и заровиха глави в шумата на храстите. Първите им ранени застенаха високо.

Бригадният командир и неколцината четници се бяха покачили на една скала, издадена от брега на дола, и биеха противника в тил…

— Уррра! — екнаха множество партизански гласове.

— Напред! — Не отстъпвай! — ревеше с пяна на уста полицейският командир, скрит зад могилката на Пириновия гроб.

Той скочи на крака и подгони с пистолет обратно своите хора…

Калитко, зарадван от душа, се развика:

— Нашите стрелят в гърба им! Уррра!

После хвърли кратък поглед върху лицето на Петела и изведнаж нещо като с нож преряза вдъхновението му. Може би в сърцето на момчето бе трепнала старата вражда — искаше да провери как се държи тоя човек в боя. И видя:

Писарят напрегнато прострелваше левия бряг на дола, отдето масово напираше врагът, като не му даваше да дигне глава. По лицето му Калитко не забеляза нито страх, нито омраза, нито някакво друго чувство, освен напрежение, присъщо на всеки истински боец, който най-безстрашно изпълнява дълга и човешкото си право, когато животът му е заплашен.

„Гледай ти… бива си го този писар!“

Картечникът с белите коси също погледна за малко овчарчето, едва сега го забеляза (той така горещо се бе предал на стрелбата, че не виждаше нищо друго, освен врага) и запита:

— Тук ли си?

— Тук съм — трескаво отговори момчето, като му подаваше нов пълнител патрони.

— Къде се губиш?

— Тук.

— Аз исках да те поздравя от майка ти.

— Къде я видя, другарю командир?

— На гара Велево… Тя като че искаше да ми каже нещо.

— Добре ли е?

— Не се тревожи. И аз нямах възможност, знаеш, да й продумам две думи.

— Здрава е тя. Повече не я разкарват. Чуваш ли как?

— Ами ти… — Калитко искаше да каже нещо, но смутено млъкна.

— А аз… и ти… — проговори Петела, сякаш беше угадил намекването му — ще станем добри приятели и заедно с тебе ще водим бой като сега. Аз също имам момченце като тебе и постоянно мисля за него. Ти сега се биеш за себе си и твоята майка. А аз — за моето момченце. И винаги ще се бием рамо до рамо, докато победим.

— Ще се бием, другарю командир!

Сърцето на Калитко изведнаж се обърна: писарят разговаряше с него най-другарски и му подаваше ръка за приятелство. Но не беше време за разсъждения. Той остави за след битката да разбере: какъв човек е този Петел, който сега в огъня на боя, вместо да мисли за кожата си, проявява такова съчувствие към малкото момче и неговата бедна майка.