Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1955 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко
Редактор: Лиляна Илиева
Художник: Юри Минчев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова
Коректори: Маргарита Деспотова
Дадена за печат на 26.V.1955 г.
Печатни коли 32 1/0
Авторски коли 50
Формат 58/84 1/16
Тираж 10 000
Поръчка № 54(396)
Цена 1955г. — 13,50 лв.
Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Болното момиченце
Конникът или Лисика — както го назова дядо Тарас — беше дребничък на ръст и имаше неспокойни миши очички.
— Къде отиваш? — попита Червенокосия, като се обърна към изплашения до смърт пътник.
Лисика, разтреперан и побелял като платно, стоеше занемял и не можеше да продума. Той само въртеше очи, тежко преглъщаше и адамовата му ябълка подскачаше като жива. В изплашеното му съзнание партизаните изглеждаха на непознати страшилища, готови всеки миг да го набодат на пушките си.
— Дай бележката! — заповяда командирът.
Но селянинът се дърпаше, не искаше да отстъпи бялата хартийка, като че ли тя бе самата му съдба.
И наистина това беше така. Ако той бе сполучил да я скъса навреме, би било по-изгодно за него. Но нямаше съмнение, че нуждата, която го гонеше по Тънкото пътче, беше забъркала ума му. В подпечатаната бележка командирът прочете:
„Дава се на приносящия да отиде свободно до Велево по крайна нужда. Приносящият е честен, благонадежден селянин и човек, който подпомага всички решения и патриотични дела на пъстровската селска община…“
— „Приносящи“, какви са тия патриотични дела и решения? — попита мрачно политическият комисар. — Да убивате хората, нали?!
— Така правят! — изръмжа старият колар, като дори се опита да грабне пушката на белязаното овчарче: — Оставете ме аз да го питам!…
Командирът му заповяда да млъкне.
— Не е тъй работата, командире! — въздъхна старият. — Да останеше на мене… — сетне се обърна към конника: — Кой се тръскаше с пустали по корема на убитото момче? Кой го плюеше? Ти и бирника, и твоите апапи! Ей такова нещо, командире.
— Остави, бае. Сега не е време за дълги разправии — забеляза Червенокосия. — Нека той ни каже първо къде е тръгнал.
Студена пот като град се стичаше по мършавичкото лице на малкия човек. И по ръцете му избиха капчици, които той изтриваше, като търкаше пестници по брадичката си. След това езикът му ненадейно се развърза, той закри лице и проплака с глас:
— Братя, пуснете ме! Момиченцето ми е болно от гърло. Фелшерът вика дифтерит… — и закърши ръце.
— Вятър е тя! — обади се коларят, но бързо млъкна под строгия поглед на Червенокосия.
Селянинът продължаваше да хленчи:
— Момиченцето ми!… Питайте хората… умира… гърло!
Но командирът оставаше непреклонен пред сълзите и стоновете му и зададе нов въпрос:
— Вярно ли е, че си способен да гониш и преследваш хората на отреда? Защо мълчиш? Тебе питат!
Тогава Лисика изведнаж се свлече в краката на стария колар и като дигна ръце, взе да се изповядва:
— Правех го, братко! Но хората ме караха. А сега… не искам да го правя и няма да го правя!… Недейте ме зяносва и ще видите…
Дядо Тарас извърна глава, за да не го гледа. Същевременно, като гледаше мрачния израз на командира, той реши, че с Лисика вече е свършено и мислено си го представяше проснат възнак с пробито чело. А там може би наистина момиченцето му да умира и чака завръщането на баща си, който трябваше да доведе лекаря от Велево…
За да запази душевното си спокойствие, коларят бързо омекна, отметна се от решението си да „изяде“ конника и с глух глас заяви:
— Тъй да бъде, командире. Заради момиченцето му… пуснете го. И ние сме бащи… и ние имаме деца. Ей такова нещо.
Но той не познаваше неписаните закони на отреда, затуй Калитко побърза да му ги напомни, като неочаквано рече:
— Няма такова нещо, дядо Тарасе! Ти като не знаеш тактиката на партизаните, да мълчиш!…
Мануш веднага го навика:
— Ти какво почна да се периш като при Паче-дере?!
— Два часа под оръжие за нарушение на дисциплината! — сурово отсече командирът. — Стига ли ти?
Калитко замръзна и едва произнесе:
— Слушам, другарю командир!
Той наведе глава. И щеше да смънка нещо в отговор за свое оправдание, но Агапи бързешката го прегърна през шията и го отведе настрана.
— Работа ли ти е? Що се пречкаш? — пошепна той на ухото му.
— Какво да го правиш, Трътле: не мога да се удържам, когато съм с големите, там ми е кусура.
— Къде е докторът? „Чурек“! — викна Червенокосия, като се озърна през рамо.
— Тук съм, другарю командир! — обади се четникът и излезе напред.
Командирът се обърна към Лисика и каза:
— Ти ще бъдеш задържан и няма къде да ходиш. След това ще видим. Може би болестта на твоето момиче да не е така страшна. Но после ще ти дам тоя другар, който ще отиде да го прегледа. Така.
Лисика нищо не отговори. Той знаеше, че партизаните не можеха да го пуснат толкова лесно тъкмо сега, когато се готвеха за нещо сериозно, и очите на всички гледаха към Пъстрово. Между това той даде на командира някои сведения, необходими при нападението: има ли войска и стражари в Пъстрово, какъв е съставът на селския караул, как е въоръжен, кой друг от селото носи оръжие и други подробности. Кметът, бирникът и някои други селски първенци били в квартирата на лесничея.
— Там са. Лесничеят ударил едно сърне и са се събрали у него на гощавка.
Трупът на убития Слав бил откаран във Велево, а убийците, пребити с колове от братя Аврикови, още тогава откарали във велевската държавна болница.
Когато чу новината за убитото сърне, Агапи се ухили на милия си приятел и произнесе:
— Сърнешко ще ядем!
— Гладен ли си?
— Екстра работа!
— Ти никога няма да се наситиш, нали?
— Пфюй! Ама сърнешкото е по-дручко. Плюнките ми потекоха.
— Така. Гледай само да си не изгориш езика — дълбокомислено притури. Калитко и му обърна гръб, като впери очи в Червенокосия и чакаше по-нататъшните му разпоредби.