Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (15)

Червенокосият партизанин

Той забеляза отдалече до дънера на „дядо бор“ двете заспали деца и предпазливо тръгна към тях. Зазоряваше се.

Звездите гаснеха една по една на чистото небе. Дърветата бавно се заотделяха едно от друго върху фона на обагреното небе на изток. Сякаш само за през нощта те се бяха притиснали и сплътили в черна грамада, за да се пазят от студа, а сега всяко отиваше на своето място.

Лек шум накара кучето да се пробуди. То наостри уши и се вслуша. Близкият клечетак затрещя от тежки подковани ботуши. Селим продължително заръмжа, загледан в гъсто преплетените къпини, обвити в хмел. Някой идеше.

Калитко се събуди от ръмженето и отвори очи. Поиска да смъмри Селим. Но не можа да мръдне. Беше се сдървил от студ през нощта.

Кучето повторно изръмжа.

— Чух. Млъкни сега! — глухо произнесе овчарчето.

Но Селим не слушаше. Стана, отърси козината си и бе готов да се нахвърли със силен лай нататък, отдето идеше шумът.

Калитко разбра. С мъка се дигна и грубо задърпа спящия Агапи. Между това той бе обърнал очи към дървото и диреше къде да пропълзи, в случай че го застрашава сериозна опасност от горски звяр.

— Защо ме дърпаш? — попита Гапи, като търкаше сънливите си очи.

— Глиган трябва да е! Къде потъна ножа ми?! — плахо рече Калитко.

— Аз нали ти думах… — плачливо отвърна белязаното, скочи на крака и се канеше да търти в бяг.

Но като съобрази, че бягството през тия трънаци не може да го спаси, изведнаж се обърна към кучето и викна:

— Дръж, Селим! Какво зяпаш, дръж!

Иззад храстите на близката стръмнина се обади ясен мъжки глас:

— Приберете Селим!

Храстите се разтвориха. Из тях се подаде човек с шмайзер на гърди. Малка ловджийска чанта висеше край бедрото му.

Той беше без шапка. Къдравите му червеникави коси леко потреперваха на челото му, а краката му бяха обути във войнишки ботуши.

На първо време децата изгубиха и ума, и дума. Изплашиха се повече, отколкото ако ги бе налетял истински опасен звяр. През главичките им светкавично преминаха безброй страхове и въпроси. И гледаха като втрещени.

— Не ме ли познаваш, Калитко? — попита човекът. Едва сега овчарчето изхълца:

— Господин учителю!

Младият мъж застана до близката бреза и изпитателно загледа пастирчетата.

„Все си е същият“ — помисли Калитко, като се овладя. Среден на ръст, набит, здравеняк. Светлите му къдрави коси имаха червеникав, пламъчен цвят. Пръснати по челото, те бяха навити като охлювчета и всеки миг леко потрепваха. Само кожата на лицето му бе потъмняла; брулена от вятъра и изгаряна от слънцето, тя приличаше на керемида. А заприказваше ли, той гледаше нагоре в пространството, над главите на овчарчетата, сякаш прекарваше на ума си думи, които искаше да запомни наизуст.

За този човек Калитко с радост би стъпил в огъня. Такава омая излъчваше цялата му фигура.

Той не сваляше поглед от него. Все едно като че ли се намираше пред черната дъска в класната стая. Но най-много го привличаше чудесният военен бинокъл, който лежеше на гърдите на партизанина, досущ приличен на германския.

Учителят пристъпи напред.

— Кажете ми, деца, защо сте тук? Калитко?

— Идем да помагаме, господин учителю — изпревари белязаното.

Червенокосият партизанин тръсна учудено глава. Смееше се на ума им. Сетне горчиво подхвана:

— Деца, деца, знаете ли къде сте тръгнали?

Овчарчетата завъртяха глави.

— Не, Калитко, не знаете. Тук не е училище за вас, тук е пълно с непредвидени опасности.

По лицето му премина лека усмивка. Пренесе се в годините назад и замечта. Спомни си времето, когато, струпани накуп край нето, учениците зяпнало го слушаха да им разказва за чужди страни, реки, прерии и пасатни ветрове; за зверове, отровни тропически растения и морета. Учителят стисна зъби и поклати мрачно глава. Сега беше друго време. Сега той сам бе станал партизанин — ето цяла година вече!

— Да-а, там беше друго. Там уроците бяха едно, а тук — друго. Помислете, момчета: тук ще има гърмежи, кръв, ще има сигурно и смърт…

— Не се плаша от смъртта! — изведнаж твърдо заяви овчарчето. — Нека е опасно.

— Добре! — отвърна партизанинът. И като не виждаше торбите, окачени на дървото, попита: — Навярно сте гладни?

— Гладни! — лавна Агапи като кученце.

На Калитко му идеше да потъне в земята от срам. Той сърдито го бутна с лакът и отсече:

— Ами! Ние можем да изтраем.

— Вървете направо в тая посока — партизанинът посочи обраслата в храсти и бурени стръмнина. Сетне извади свирката си и свирна три пъти. — Часовоят ще ви пресрещне. Ще ви нахранят и обуят. Като се върна, ще видим.

След тия думи Червенокосия ги остави, тръгна бързо и се заспуща с леки стъпки из полите на планината.

Преди да нарами торбичката си, Гапи трескаво се хвана за страните и опули очи:

— Забравихме да му обадим, че къщата му изгоря.

Калитко го замери с разперена длан:

— Глупчо! Ти не бери грижа. Той всичко знае и всичко вижда, хей!…