Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (118)

Око и ухо

От една тревясала пътечка, с ивици изпомачкана пача трева по средата, се показа дългунестият Дядо Ване. Обвесил мотика на загорялата си шия, той беше присвил ръце в лактите, крачеше тежко с дългите си боси крака и ритмично поклащаше рамене, забил поглед в дебелата цигара, която си свиваше в пожълтяла вестникарска хартия.

Щом го зърна, дружината завика в един глас:

— Гледайте тука, Дядо Ване ще ни каже най-новото.

Дългунестият селянин свали мотиката от врата си и я прекара на ръка, без да отрони дума. Гъст и лютив пушек от цигарата обгърна главата му, като го караше сдържано да покашлюва и присвива котешки очи.

— Как върви следствието, Ване?

— Ще хванат ли малкото, дето удари човека?

Дългунестият пак мълчеше. Смеси се с останалите и застана на челно място в групата, като гледаше пред себе си мрачно и навъсено.

Момчето скришом поглеждаше Дядо Ване. От този тайнствен поглед можеше да се разбере, че то пази в сърцето си нещо, което не намира с кого да сподели.

— Е, Ване? Що мълчиш?

— Мене не барайте, хора! Аз нямам думата.

Тоя път той се оказа пестелив в приказките. А мъжете продължаваха да разискват по убийството, като се надпреварваха един друг. Дядо Ване жадно се вслушваше в разговора. Негов дълг беше да научи какви са новините между ягодовчани и щом долови нещо нечисто, веднага да обади на писаря. Сега той беше окото и ухото на бойната група и трябваше да внимава.

Наближиха селото. Хората се пръснаха из страничните улички. Само Петър последва дългунестия. Пътят на двамата водеше към реката.

Ненадейно момъкът го дръпна за ръкава и глухо произнесе:

— Чичо Ване, ти разбра ли работата? Не си, я! Пантю се заканвал в кръчмата, че ще изяде някому главата…

След като го изслуша, дългунестият се престори на сърдит и рече:

— Брей, муле, не си пъхай пръста във врата, дето скърца… Гледай си работата и да си знаеш устата!

След това бързо закрачи към дома си.

Младежът остана на място, забъркан и смутен, сякаш не знаеше кой път да хване. Но след минутно колебание той се посъвзе, настигна дългунестия и му рече:

— Чичо Ване, аз нямам вече работа в село!…

— Е, та?

— Само да знам къде ще мога да намеря, партизаните…

— В гората, къде!

— Ти обади на тати да не ме мисли. Още тази нощ ще изляза.

Момчето се изгуби по пътя. Ване вървеше, потопил в земята загрижен поглед, и си мислеше: „Страх ме е нашите момчета да не я оплескат!…“