Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (5)

Защо не съм голям…

Беше дъжделив пролетен ден. Мъглата плътно нахлуваше откъм прохода на планината и остро щипеше. Тоя ден не изкараха стадата на паша. Калитко нахрани овцете и изхвърли от кошарата купчината тор. После сгърна ръце и се замисли какво още му оставаше. Нищо. И той реши да излезе, да потърси учителя и го помоли за прошка. Нахокването му тежеше като воденичен камък и при спомена за това сърцето му болно се свиваше. Ако класният му прости, тогава той ще го запита защо славеите не хвъркат на ята като гълъбите?

И тръгна.

Когато стигна на площада, той съгледа един покрит автомобил, но не му обърна внимание. Малко ли автомобили пристигаха всекидневно в Ягодово? От тях слизаха мрачни мъже е гумени мушами и качулки, под които дебнеха страшни, отмъстителни очи; вмъкваха се в селските къщи с кални ботуши, с шмайзери и нагани и търсеха, ровеха, отвличаха селяните и ги пращаха неизвестно где из далечните глухи кътища на България.

Властта се боеше от последиците на своето сляпо управление и чрез арестуването на по-будните български граждани гледаше да предварди избухването на накипелия народен гняв.

Свечеряваше се. Дъждът бе попрестанал. Селските младежи и девойки току-що излизаха на разходка към езерото. Но селото все още глъхнеше в мълчание.

Изведнаж Калитко дочу заплашителен човешки вик. Напрегна очи. От дъното на улицата, откъм училището, идеха четирима души. Тримата бяха с пушки и пистолети, а пред тях вървеше учителят… Ръцете му бяха оковани в някакви железца. Двамата стражари и цивилният агент ядно го блъскаха с приклади по плещите.

На пътя се изсипа рояк деца, които вкупом завикаха:

— Защо ни биете учителя? Пуснете добрия ни учител!

Единият от стражарите откачи бича от бедрото си, спусна се върху малките и почна безмилостно да ги шиба по главите.

— Как не ви е срам, джелати! — викна учителят. — Бият ли се малки деца?!

Вместо отговор нови приклади затуптяха по гърба му. Той се люшкаше, замаян от ударите, задържаше се с рамо за крайпътните акации, за да не падне; и се мъчеше да запази с вързани ръце главата си.

— Млъкни, разбойнико! Ти учиш селяните да мразят и да се противят на властта, а децата — да не почитат царя! Душичката ти ще вземем!…

Народът се трупаше по пътните врати, по прозорци и балкони. Някои изскочиха и на площада. Всички бяха с изплашени лица, като стадо дивеч, сред което са се вмъквали вълци.

Като гледаше страшната картина с окървавения учител, Калитко безпомощно скърцаше със зъби, а здраво стиснатите му юмруци се изпотиха от напрежение.

— Защо не съм голям! Защо не съм голям!… — шепнеше си той и с безсилна злоба вървеше след арестувания. Гърлото му се давеше с горчиви сълзи.

Той също получи няколко удара, по лицето му остана червена следа от камшика, но овчарчето сякаш не усещаше друга болка, освен болката за учителя си.

От общината изскочиха група цивилни. Грабнаха арестувания и насила го поведоха към затворената кола. Учителят се запъна, разблъска с рамена полицаите, извърна се и викна на народа:

— Довиждане, другари селяни! Това е последното средство на кървавия фашизъм: да арестува и убива работниците и селяните, които въстават против побеснелите хитлеристи! Но не падайте духом! Скоро ще се видим… Червената армия…

Полицейският старши бързо се метна на врата му, едва не го задуши, и думите замряха недоизказани в устата на учителя.

Селяните тъжно поклащаха глави. „Скоро ще се видим…“ Не, те бяха недоверчиви: паднеш ли веднаж в ръцете на полицията, трудно се връщаш назад. Така мислеха ягодовчани за учителя, известен на мало и голямо като комунист.

Само Калитко вярваше. Той се промъкна напред през групата стражари, хвана учителя за дрехата и проплака:

— Господин учителю, прощавай! Ние пак ще се…

Парливи сълзи спряха на гърлото му. Той ги преглътна, готов отново да продължи. Но един нов удар го шибна, камшикът се уви около лицето му и момчето се просна по гръб върху калната земя, изгубило съзнание.

Децата и жените с писък се разбягаха по площада. А учителят викаше през рамо:

— Калитко, бъди мъж! Не проявявай слабост пред палачите! Срамота е да плачеш!

В същия миг той бе тласнат в автомобила. Бързо заключиха вратата след него. Но и оттам гласът му продължаваше да гърми:

— Довиждане, Калитко! Довиждане, мои деца и другари!

Свестиха момчето с вода и то се завърна дома тъжно и разбито. То плачеше скришом и обмисляше в самотата как може да помогне на добрия учител. И реши да си купи оръжие — един стар войнишки нож; искаше да се снабди и с револвер — не му стигаха парите. Но какво можеше да направи самичко? Само дето изяде от чичо си няколко плесници повече, след което работата се забрави.

Но Калитко не забравяше. Всеки ден събираше овчарчетата и им разказваше новини: учителят бил сполучил да избяга с неколцина другари от затвора и хванал ягодовския балкан.

— Сега той не учи децата на естествознание и география — разказваше овчарчето. — Неговите уроци не са нито за тропиците, нито за Северния полюс. Той учи сега народа как да се опази от хитлеристките изедници. Цяла годинка вече кръстосва Родопите, зиме и лете. Ходи от село на село и учи селяните да не дават на германските поробители жито, вълна, яйца, масло, месо. Само така ще се помогне на България. Селата го крият и пазят, защото той работи за доброто на всички българи. А момите по тлаки и седенки тайно пеят песни за него…

Калитко знаеше и друго: заради своите убеждения учителят плащаше скъпо и прескъпо: арестуваха жена му и я пратиха заедно с двете му деца в концентрационен лагер. А малко по-късно запалиха и изгориха къщата му на горния край на селото.