Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (9)

Треска ме тресе, сън ме не лови

Калитко бе забъркан като в мъгла. Не знаеше нито за дядо Айдамусеневидеше, нито за обявлението. След като народът се разотиде от мегдана, момчето тръгна без посока из селото. И то като стареца беше угнетено и нещо тежеше на душата му. Пред очите му тъмнееше и свят му се виеше. Сякаш го бяха били, били. За втори път изпитваше това: веднаж при арестуването на учителя, втори път сега. Времето минаваше, а той не се прибра за ядене и се дразнеше от най-малкото нещо.

Отиде на гарата, заприказва със стрелочника, с когото имаха сметки за мляко, и му рече:

— За петнайсет дни се набраха. Не давай парите другиму.

Стрелочникът обеща.

Калитко неусетно се намери при езерото. Тук беше тихо и почти безлюдно. Летовниците идеха по-късно, след Петровден. Вместо летовници сега в Ягодово често се срещаха евакуирани граждани, избягали от бомбардировките в столицата. Някои от тях седяха пред чашка вино в лятното казино-кръчма. Калитко се упъти към съдържателя и му прошепна:

— Приготви ми за утрето сметката. Може ли?

Кръчмарят добродушно се усмихна.

— Може, щом е за Калитко Кулин.

Бащата на овчарчето беше починал и селяните го наричаха по името на майка му.

— Да ти ги наброя още сега?

— Не! Утре — решително възрази Калитко и бързо напусна заведението.

Той не знаеше какво иска и защо въобще му бяха сметките, които по право принадлежаха на чичо му. Всичко в главата му се трупаше и объркваше като насън. Историята на Мигача уплиташе с невидими нишки душата му и го задушаваше.

Тръгна към фабриката на Морунов. Край самите фабрични сгради, върху стръмния бряг на ската, имаше дълга постройка, която служеше за жилища на работнически семейства. Той се покатери по изкопаните каменни стъпала и влезе в двора. Купчина деца го посрещнаха и завикаха:

— Майка ти ни донесе млякото! Майка ти ни донесе млякото!

Наизлязоха работници с жените си.

— Дадохте ли пари? — попита момчето.

Хората поклатиха глави: не.

— Тогава утре ще мина да ги взема.

Калитко замислено си тръгна обратно. Слезе край реката. И макар да се намираше близо до къщи, не си отиде дома. Застана край купищата дървени стърготини и безпомощно се загледа пред себе си. Сетне дигна една летва от брега и почна да рови из пирамидите:

— За тук е говорил Мигача на Трътлето.

Скоро се опомни, че върши нещо детинско и глупаво. Отдръпна се, замахна и запрати летвата в бистрите води на реката. Летвата заплава по течението бавно и несигурно, като краищата й всекиминутно меняха посоката си. Плаваше и оставяше край себе си две бели ивици от стърготините, полепени по нея. Момчето не откъсна очи от летвата, докато тя не се изгуби напълно от погледа му.

— Мигач, защо не ми се обади? — неочаквано прошепна Калитко и с мъка преглътна наситения с миризмата на борова смола въздух.

Върна се по обратния път. Бързаше, без да се пита къде отива. Мина край езерото, излезе на моста на реката, отиде пак на гарата, а оттам се запъти към селото; сетне обратно към реката. Потули се до един камък край брега и загледа далечните вериги на планината, които се къпеха в млечна пролетна мъгла.

Внезапно си спомни за стадото и трепна. Беше забравил за него. Овцете го чакаха гладни и ненапоени. По-рано той се грижеше повече за тях, а сега стана разсеян, забравяше дълга си и безпокойно поглеждаше към гората, отдето бе минал Радуил с магарето на Денко Шилето.

Побягна към къщи. Мина в двора зад новата къща, дето беше кошарата. Щом го усетиха, овцете заблеяха и вкупом се юрнаха към него. Виторогият овен Ганчо дойде и помириса ръката му, като го гледаше с покорно-кротки очи.

Момчето тежко въздъхна:

— Ганчо, Ганчо… — задавено рече то. — Мъка ми е, Ганчо…

Прегърна животното, погали го и го целуна по влажната муцуна.

Селим радостно махаше опашка и също се галеше в краката му, защото и той беше гладен. Овчарчето го прегърна през шията и произнесе скръбно:

— Селиме, Мигача избяга! Кой се е надявал!…

Животните нищо не разбираха. А Калитко имаше нужда да поговори с някого. С майка си не можеше, тя беше плаха и нерешителна жена. Постоянно идваше на пасбището и го съветваше да се пази от шумкарите. Те можеха всеки миг да примамят едничкото й чедо.

Откара стадото на реката, напои го и се върна да го нахрани. Когато привърши работата си, той се прибра в къщи. Беше заприличал на болник.

— Какво ти е, синко? — попита угрижено майка му, като пипна челото му.

— Постели ми да легна, мале, не питай!

— Кажи, Калитко.

— Ще мине, мале, остави се!

Той легна в парцаливите черги на пода, застлан с оръфана рогозка, почна да се върти и пъшка, сякаш наистина беше болен. Не можеше да понесе, че други са го изпреварили. Да се примири с тайното бягство на Мигача.

Майка му до късна нощ пристъпяше към него и чакаше да чуе какво го мъчи, но той ревниво пазеше тайната на сърцето си и току отвръщаше:

— Остави ме, мале. Треска ме тресе, сън ме не хваща!

Два дни се въртя Калитко в леглото. Но тръгнеше ли майка му на работа, той бързо рипваше, лепваше чело на ниското прозорче на стаичката и гледаше неопределено към гората. Мъглите на парцали се точеха по гърба на планината и се въртяха из влажния въздух. Колко примамливи бяха те! Тях никой не можеше да постави под запрещение и бяха свободни като орлите, които се виеха над скалите, наречени Орлов връх. Свободни са и партизаните — блазе им! Какво оставаше на овчарчето да прави?…

Два дни мисли и размисля Калитко. Той кроеше нещо сериозно. Не на шега бе тръгнал да събира сметките на чичо си.