Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (145)

Звънци звънят

Тоя ден политическият комисар водеше своята културно просветна дейност сред младите другари. Темата на днешната беседа бе: „Задачите на съветската младеж в дните на Отечествената война“ А когато просветната работа приключи, започнаха обученията по военно дело, ръководени от Вълчан. Това се повтаряше почти всеки ден, когато четниците не биваха заети в акции, и командирите не знаеха почивка.

По едно време пристигна разузнавателната свръзка — партизанинът Огнян, и донесе за сражението на ударната група в околностите на Велево. Той каза, че има опасност повечето от другарите да са избити или ранени през време на кръвопролитната схватка.

Трябваше повторно да се разузнае. Горан подбра неколцина другари и тръгнаха из околните селища да разпитат за станалото. Ала не узнаха повече от онова, което се знаеше вече. След сражението никой не беше забелязал движението на партизаните.

В лагера настъпи смут и безпокойство. Нови разузнавачи денем и нощем летяха по тайните пътеки на гората, слизаха в селата, свързваха се е ятаците и се връщаха уморени и с наведени глави. „Убити, убити са!“ — само това се мълвеше между населението. Така протекоха няколко дни.

Междувременно храната в бивака се беше привършила. Макар и още зелени, зърно лешниче не остана по храстите в района на Гребена. Гласовете на момчетата прегракнаха. В погледа им заигра сух блясък: взеха да се гледат с очи, в които се таеше дръзко отчаяние.

Зеленко забрави шегите, ненадейно изгуби охота да забавлява момчетата и се заделяше самотен из гората.

Но тая заран старият войник отново почувствува остра нужда за приказки и насъбра около себе си няколко другари. Нямаше изобщо за какво да се приказва, освен за глада, като всеки си спомняше с въздишка за безвъзвратното минало: къде, кога и какви лакомства беше ял. Зеленко също подхвана и вече никой не можеше да го спре. Четниците съпровождаха с тайно подмигване всеки негов разказ, но девойките — като по-доверчиви и изпълнени с другарско търпение — го слушаха без чувство на досада.

Слушаха го и двамата новодошли другари — оня със синьото като синка за пране сако и плосколицият. Правеше впечатление, че двамата винаги биваха заедно, а рядко приказваха помежду си. Но никой не помисляше да обърне по-сериозно внимание на това подозрително обстоятелство. Всички ги смятаха за още несвикнали и чакаха с течение на времето да се пооправят и отпуснат. И винаги будният и досетлив Калитко направи втора фатална грешка: беше повярвал, че тефтерчето не принадлежи на нито едного от тях и се ръководеше от чисто егоистична подбуда: да задържи портретчето за себе си.

Докато приказваха, овчарчетата дотърчаха потни и заморени и в един глас предадоха:

— Другари, вие тук си дрънкате, а пък не чувате какво хлопа там. Ставайте!

— Какво хлопа? — попита Зеленко. — Нещо като звънци ми се чуват…

— Иде ни някаква гостенка на четири крака: ще има жива призолка — прекъсна го Трътлето и добави: — Цял час вече дрънка тоя хлопатар. Забъркало се е някакво говедо в дерето.

Поискаха разрешение да проверят. Вълчан разреши: тъкмо ще има какво да ядат момчетата.