Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (148)

Лилян

Като не вярваше на думите на Дядо Ване, че Савата е жив, Милена често осъмваше без сън и проливаше безутешни сълзи. Щом научи за това, Кула тръгна да я навести и да й се скара. Тя знаеше какво нещо е отлъчен от къщи любим човек и никому не позволяваше да знае и страда повече от нея.

— Нали го видох, нали ми се засмя насреща? — уговаряше я тя да не хълца напразно.

— Не, како Куло, ти не знаеш! Савата е убит от коменданта…

— Що вярваш на хорските лъжи? Та нали и аз ги имам, пущините! — ядосваше се нисичката жена, като слагаше пръсти на очите си. — Как тъй да не знам? Спала ли съм, или съм сънувала, божичко!

— Хич не знаеш! — поклащаше тъжно глава Милена. — Не беше той такъв — да се усмихне на човека. Нали ми е мъж, нали го знам? Припознала си се, сестро.

— Фю, глупава!… — сърдеше се не на шега Кула.

Но едната си знаеше своето, другата — своето и не се разбираха.

Писарят и охраната му пропътуваха няколко станции, без да разменят дума. А когато влакът спря на гара Желъд, той слезе мълчаливо, последван от войника, и не се върнаха вече във вагона.

Арестантът изведнъж се намери на свобода. Учудено се озърна на всички страни и тръсна глава. Всичко му се струваше като невероятен сън. Но той съвсем не подозираше отде иде тоя сън, превърнал се в жива действителност…

А работата седеше така:

Една заран, като излизаше от минералната баня във Велево, Лимонов бръкна в джеба на шинела си и заедно с носната си кърпичка извади писмото на Червенокосия. Очевидно, докато подпоручикът се бе къпал, някой външен човек го беше пъхнал в джеба му. Той веднага разкъса плика и жадно прочете съдържанието на писмото.

— Хм… — усмихна се той — значи, хората имат доверие в Лимонката. Добре. Аз ще гледам да оправдая това доверие.

И настина той оправда надеждите на командира, като тайно се нареждаше под знамето на партизаните, без да каже нито думичка на самия арестант…

Когато гарата остана далеч зад тях и навлязоха в гората, писарят се обърна към момъка с думите:

— Сега кой ще командува — ти или аз?

Войникът се усмихна с бегла усмивка, без да отговори. Той беше буден младеж, изкарал пети клас на гимназията, и приказките на Савата му се сториха като казани на смях.

— Безспорно ти си още млад и не разбираш добре, че ние с тебе отсега ще бъдем пак войници; но малко по-други войници, напълно съзнателни и по-дисциплинирани, защото ще служим на самия народ.

Войникът продължаваше да мълчи. Писарят отново подзе:

— Да бъдем наясно: като ставаме от днес нелегални, нашият живот ще бъде съпроводен с безброй опасности. И докато намерим отреда, може би ще ни се случи неведнъж да се сблъскаме с твоите довчерашни другари — ловните. А хванат ли ни, ти вече знаеш какво ни чака.

— Командувай ти — внезапно рече момчето, прибра крака и сложи пушката си „при нозе“.

Савата сякаш не забеляза това и продължи:

— Аз още от пръв поглед схванах, че си храбър момък: в твоето поведение виждам един рядък случай на войнишко доверие в началството, тоест — в Лимонов… Но сега аз ще командувам дотогава, докато не ме намериш негоден за тая работа. Затуй ти давам правото да ме съдиш, когато нещо не ти хареса у мене. Няма да се страхуваш и ще бъдеш откровен.

— Ще бъда.

— Между другари това е най-добрата школа: да се поправят един друг.

Този кратък увод преди онова, което тепърва щяха да преживеят двамата нелегални, изведнъж спечели сърцето на Лилян. Така се казваше войникът.

Повикан на няколко пъти в запаса, той беше намразил смъртно казармените порядки, които съществуваха по това време. А когато получи последното повиквателно, Лилян доброволно мина в редовете на ловните, защото така му се искаше: да бъде близо до гората — сгоден случай за бягство при партизаните.

Лимонов бързо го опозна в оная минута, когато Лилян му довери болките си, а именно: че му е омръзнало да служи, защото винаги така се случва, че все едни и същи хора свикват в запас, а до по-заможните и богаташки синове работата съвсем не допира…

През това време, когато писарят му каза няколко приятелски думи, войникът дълбоко се замисли и разбра, че е твърде приятно и достойно да служиш рамо до рамо с началник, който те смята равен на себе си, не те навиква като говедо (както беше в казармата) и ти дава право да критикуваш неговите слабости.

Савата прекъсна мислите му.

— Сега, Лилко, ние ще останем тук до мръкнало. А сетне ще видим — каза той.

Настъпи вечерта. Те тръгнаха и навлязоха дълбоко в гората.

Лилян на всяка крачка се препъваше о хвойновите храсти и корените, на дърветата. Планинският терен му създаваше час по час всевъзможни неудобства, но това не го отчайваше, а го караше да се смее пресилено на своята непохватност. А Петела, който познаваше добре местността, често му помагаше, като му подаваше ръка в непрогледния мрак. Така вървяха цяла нощ и едва при изгрев слънце спряха пред една запустяла дъскорезница, в дъното на дълбок дол. Срутеният яз разливаше безредно водите на планинската река. Пенливите струи яростно бумтяха във вира под улея, който бе отвлечен от скорошния порой.

— Почакай ме тук! — рече Савата и изчезна в дъскорезницата, дето дълго се бави из нейната запустяла вътрешност.

Войникът беше смаян от чудното хладнокръвие на своя „началник“ и не знаеше какво да мисли.

Писарят се върна и когато Лилян го погледна, не можа да го познае. Той беше облечен в извехтяла офицерска куртка без пагони и обут в ботуши. През рамо бе препасал офицерска чанта, а на кръста си носеше колан, за който бе прикачен голям военен пистолет в жълтеникав кожен калъф.

— Писаре — изненадано рече младежът, — сега разбирам защо не можах веднага да те позная: като не виждам белите ти коси, сякаш не си ти човека от арестантската килия. Все едно, че си се подмладил с тая военна фуражка.

Савата не отговори и неволно се тупна по джеба: броунингът, който той бе получил от Лимонов, лежеше в десния джоб на куртката му. Освен това той носеше в ръце малка дървена кутия и няколко бомби-одринки. Той даде една одринка на войника и каза:

— А в тая кутия има взривни материали. Пази я, Лилко, като очите си!

Лилян мълчаливо прибра бомбата и кутията с взрива.

Той беше помислил, че това място е някакъв таен склад на партизаните и не посмя да попита. В същност — по предварително споразумение с писаря — Минко Каленин бе изнесъл и укрил тук оръжието, вещите и всичко останало.

— Сега можем да продължим — подхвърли писарят и се отдалечи от дъскорезницата.

Лилян покорно го последва.