Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (66)

Неспирен ход

Отредът с усилен марш пъплеше под ясното небе, осеяно с ярки звезди. Едва когато хоризонтът на изток се заля с цвета на зряла малина, командирът даде знак за почивка през деня. На смрачаване четниците отново поеха своя път.

Походната редица бавно се нижеше, прехвърляйки хълм след хълм, верига след верига, масиви и долища на планината. Слизаха в предпланините между две села, промъкваха се незабелязано при ятаците, разучаваха каквото трябваше и пак се губеха сред шумата на гората.

Къде отиваха, никой не питаше. Но опитът ги подсещаше, че командирът избягва старите биваци. След пропадането на Витко никое убежище вече не беше сигурно. Трябваше да се дирят нови; и като се отвлече вниманието на преследвачите, да се заблудят и сетне, когато най-малко очакват — да им се нанесе ненадеен удар.

Червенокосия непрекъснато обсъждаше предстоящите задачи със своите двама помощници. След всяко съвещание настъпваше рязка промяна в редицата. Отделни групи четници се откъсваха от ядрото и тръгваха в нощта да се свържат с ятаци от близките села, по разузнаване или да осигурят продоволствието на отреда. За тези групи се подбираха най-изпитаните момчета, които имаха богат нелегален опит, или „неродените от майка и баща“, както казваше Мануш.

Настъпи втора нощ и отмина.

Здрачът току-що се разпръскваше, последван от светло и прохладно утро, когато отново се чу команда:

— Спри!

— Спри! — за миг се понесе от уста на уста по редицата.

Партизаните, жадни за сън, уморено се люшнаха напред-назад и застанаха на място.

— Легни!

Момчетата в една секунда налягаха като подкосени.

Намираха се в дълбок дол. Наоколо планинските масиви стърчаха като подадени към небето стиснати пестници.

Наредиха постовете. А останалите сложиха глави на торбите и раниците и веднага потънаха в дълбок сън.

Само Червенокосия не спеше. Той бе свикал своите приближени и тихо им приказваше:

— Вълчан се забави. Ако не е попаднал на засада, той трябваше да бъде тук, преди нас.

— Вълчан е опитен. Той ще изплава при всички обстоятелства, които биха се изпречили на пътя му — рече Горан.

Мануш поклати глава:

— Аз съм напълно сигурен в него. Може би е попаднал в следите на загубените другари и какъвто е упорит, без тях не ще се върне.

Той не беше свършил още, когато отправи очи към близката рътлина и замря с поглед, закован нататък.

— Гледайте! — с озарено лице викна той.

Командирът и политическият комисар застанаха на колене и погледнаха.

Едно бледосиво петно се поклащаше ритмично между шумата на рътлината и повече нищо. Но опитното око на командира долови истината и рече:

— Вълчан ни води жива пържола…

И наистина тримата закъснели другари водеха една тлъста крава за кухнята на отреда.

Работата стоеше така:

Когато Вълчан научи от горския за злодействата на ягодовския полицейски старши, веднага реши да му отмъсти. Но се питаше кога и как?

Агапи му дойде на помощ:

— Да отвлечем от селската черда кравата на Бричката, а?

Вълчан се съгласи.

Цял ден лежаха те в близката околност на Ягодово и на мръкнало отвлякоха кравата.

Командирът разпореди животното да бъде повалено, да се одере и сетне, насечено на парчета, да бъде прибрано в раниците на другарите. А една част вече се печеше на огъня малко по-нататък, между отвесните скали.

Партизаните усетиха сладката миризма от печеното, забравиха съня, развеселиха се и взеха да се посбутват:

— Ставай — ядене! Ставай — печено!…

Между това командирът продължи да води прекъснатия разговор:

— Нужно е да влезем във връзка с Ягодово. Горица и Спартак може би не са убити и вероятно се щурат из гората.

— Но дали малкият е с другарката, или се лута сам? — прекъсна го Вълчан.

— Предполагам. Аз сам го пратих при нея. Сетне го изгубих от очи. Той не е такова момче, което да не изпълни заповедта ми, макар и да рискува живота си.

Решиха да изпратят свръзка. Честта за тоя опасен поход се падна на Радуил и Агапи.

— А кучето? Кучето не виждам — обади се Мануш, обходи с поглед наоколо и като съгледа белязаното овчарче, попита: — Къде е Селим?

— Съвсем не знам, другарю помощник.

Агапи тръгна да го дири.

— Това куче е опасно, за отреда — твърдо отсече политическият комисар. — То може неволно да ни издаде.

— По едно време се тъпчеше в краката ми и скимтеше, но аз го сритах — спомни си командирът.

— Може би се е прибрало в село.

— Щом го видя, веднага ще го застрелям! — закани се Горан.

Агапи не чу този разговор и усърдно продължаваше да наднича из тръстиките, като тихичко подвикваше:

— Селим! Селим! Селим!…