Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (55)

Укриване на торбите

Тъмни сенки се мярнаха по пътя му. Савата викна недоволно на патрула:

— Стига сте тракали затворите на пушките! Аз съм!…

След това се прислони до едно дърво и с напрегнати очи проследи изчезването на патрулната двойка. Никой не биваше да узнае намеренията му.

Мракът всеки миг гъстееше.

Писарят стигна до окрайнината на селото. Огледа се. Реката бълбуникаше. Мътно светеха водите й между корените на върбите. Воденицата глъхнеше в дълбок сън, побеляла сякаш от старост. Липсваха мливари. Бяха години на глад и война.

През градините, през ливадите и плетищата Савата се озова в познат двор. А там, сред картофището, сключил ръце в скута си и навел глава, замислено стоеше Дядо Ване. Малко преди идването на писаря младежите бяха донесли торбите и се разотидоха.

— А трябваше още снощи да дойдат, побратиме — рече дългунестият, като поклати глава.

— Закъснели — закъснели! Няма загуба. Чуваш ли как?

Дядо Ване беше приготвил лопата и търнокоп. Но тъй като обстоятелствата се бяха променили, писарят каза:

— „Всичко“ да се укрие незабавно в гората.

— Има ли опасност? — попита глухо. Ване, като застърга с нокът обгорялата кожа на врата си.

— Кметът се изпусна…

Селянинът опули очи.

— Брей!… Без тебе, писаре, за нийде не сме: ще ни изловят като мокри кокошки!

Грабнаха на гръб пълните с боб торби, прегазиха реката и поеха през градините.

Когато стигнаха горе, спряха да починат под чадърообразните ели край бодливата ограда на гробищата.

— Зарадвай ме с някоя новинка, Петел.

Савата дигна рамена.

— Не му се вижда края и май все по-лошо става — добави дългунестият.

— Братушките настъпват — продума писарят.

— Радиото ли казва? Тъй. Истината не се връзва със синджир.

— Тръгвай!

Пъхтяха нагоре по хълма. Товарът жестоко ги притискаше към земята. По челата им се ронеха солени капки и пареха очите. Облаците се разнасяха бавно, въртяха се над гората, подгонени от вятъра, който сякаш издаваше боботещ шум. Не, шумът идеше от водите на водопада при езерото и глухо отекваше в смълчаната нощ.

— Стъпвай, стъпвай — шепнеше писарят, като на всяка крачка се оглеждаше.

— Откъсна ми рамото тази торба!

— Наближаваме. Не спирай!

— Да влезем веднъж в гората…

Замлъкнаха. Пътят ставаше все по-стръмен и каменист. Те се препъваха, падаха, ставаха и пак тръгваха. Отдалече гората тъмнееше като грамада въглища. А от нейните глухи недра долиташе гласът на нощна птица.