Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (70)

Укриване на карабината

Недалече от сухата пещера, в прохода на планината, трескаво громолеше теснолинейният влак, като надаваше тревожни сигнали при завоите на пътя. Железата дълго и проточено звънтяха. Сетне громолът се стопи по направление на гара Ягодово.

Калитко се пробуди, сепнат от писъците на локомотива. Разтърка очи и се вслуша. Влакът му напомни за гара Врабец и той веднага си представи как там вчера в живота му произлезе събитие, което щеше да остави до гроб неизгладими следи в душата му.

Полазиха го ледени тръпки. Но това не бяха тръпки от пробудения в сърцето му страх, а такива, които изпитваме след сън, преди кръвта да се раздвижи. Той излезе навън да подири припек и да се погрее на слънчевите лъчи. Но в усоята бе мрачкаво и не се виждаше никаква слънчева светлина. Мариина поляна бе покрита с тънки мъгли, които лениво пълзяха към пепелявото небе. Малко по-нагоре, в пространството, мъглите се обагряха алено, а заедно с тях — и околните планински масиви. Слънцето току-що бе се скрило зад билото на планината.

Внезапно до слуха му долетя далечен, едва доловим вой на фабрична свирка, който отекна глухо в тайнствената тишина на боровата гора.

„Морунов свири! Сега работниците напущат фабриката и се прибират дома“ — помисли Калитко. И веднага се сети, че му предстоеше да ходи в Ягодово.

Овчарчето опря гръб на дънера на висок бор и се задълбочи. Закъснели птички прехвърчаха между двата бряга на усоята и с цвърчене потънаха в тополовата горичка. Прибираха се в гнездата си.

Сетне се чу слаб вик зад гърба му. Калитко бързо проникна в пещерата и застана над девойката.

— Къде си, другарче?

— Тук съм, другарко.

Притворила очи, Горица дишаше тежко и пресечено. Раната й гореше като никога, кракът се бе подул до самата пета.

— Лошо ми е! — продума глухо тя, отвори зелените си очи и се огледа из полумрачната пещера.

Тъмнозелени като еловата гора, тези очи издаваха златен блясък. Калитко седна, загледа се в тях и остана дълго замислен, без да помръдне. За какво мислеше той? Трудно е да се каже. Но сред спомените от неотдавнашното минало, когато лагеруваха на Сърна бивак, трепна нещо близко, топло и сърдечно, което запали кръвта му. Той видя мислено белязаното овчарче с тетрадка в ръка; видя го как смучеше моливчето с очи, прехласнати в гимназистката, целият бе светнал… Този Агапи! И мислено проследи как той бягаше из гората, обзет от висок смях.

Калитко трепна и прокара ръка по лицето си. Видението изчезна. Вместо това той забеляза, че ранената бе взела пушката си, бе втикнала неговите патрони и като я премяташе в ръце, дълго и жадно я разглеждаше. А когато дигна очи и го погледна с пронизващ поглед, той не можа да издържи и посрамено наведе глава. Калитко се размърда.

— Тръгваш ли? — попита тя, посегна и го задържа за ръкава.

— След малко.

— Тръгни, но се пази. А сега искам първо да ми помогнеш. Искам да изляза вън на камъка, да се пораздвижа. Схванала съм се цялата!

Калитко й помогна. Но едва стъпила на земята, тя болезнено изписка и се тръшна като пълна торба на шумата.

— Ох! Не стига само желание, а трябват и сили, а аз ги нямам!

— Нали ти казвах… — подзе момчето, но Горица го прекъсна с разплакан глас:

— Майко, тук ще ми е гроба!

Настъпи късо мълчание. Облегнати на скалната стена в пещерата и двамата гледаха пред себе си. Глухо долиташе отвън бълбуникането на поточето сред листниковия канал.

— Само пет патрона ли имаме? — попита тя.

— Толкова. Само че, знаеш ли, при гарата има заровено оръжие. Ще ида да го изровя. Там има и патрони.

— Да, трябва да се изрови. С една бомба и шепа патрончета — за къде сме?

— Лесно — заяви Калитко и припляска с пръсти по дръжката на бомбата.

Бухалката постоянно лежеше на кръста му и той нито за миг не се разделяше с нея.

И пак настъпи мълчание. Глухо, мъртво и противно мълчание в студената като гроб пещера.

— Дай ми пушката — рече по едно време Горица. Калитко й подаде карабината.

— Страхливко! Защо не ме остави на място?

Вместо отговор Калитко си рече на ум: „Как ли би постъпил Трътлето на мое място?“

Агапи сигурно щеше да изостави ранената и да офейка като вятър, за да отърве кожичката. И сега тя би била в ръцете на ловните редом с Витко.

Малко дребнаво и суетно е да се поставяш по-горе от другите, както несъзнателно имаше обичай да прави овчарчето. Но когато това чувство е неподправено и произтича направо от сърцето, то е твърде полезно, тъй като дава крила на човека, дава му сили и кураж да надмогва всички спънки.

Следния миг той се ужаси от тази страшна представа и веднага я отхвърли като недопустима в отношенията между партизаните. В оня решителен миг и Трътлето би постъпил така, както постъпи той. При това Калитко знаеше от опит, че в света няма по-здрава и ненарушима сила от другарството между партизаните.

Но въпреки тая справедлива утеха в ушите му продължаваше да кънти неприятната думичка: страхливко! Тя беше незаслужена и потискаше сърцето му. Горица, види се, не го разбираше. Става му мъчно. Дотолкова мъчно, че повече не може да се каже.

А след това, когато провери пачката, патроните се оказаха не пет, а четири. Единият липсваше. В душата му нахлу горчиво подозрение: „Тя е намислила нещо лошо, щом постоянно бълнува за умирачка.“

Калитко се задъха от безпокойство. Обърна глава и погледът му падна върху девойката. Тя лежеше с лице към стената, неподвижна; главата й — с леко отворена уста — бе клюмнала на една страна. Спеше. Така му се стори. Нейната карабина бе паднала край бедрото й. Калитко посегна, дигна я внимателно и тихичко се упъти навън. После прескочи поточето и се шмугна в гъсталака на другия бряг.

Но девойката не спеше, а се преструваше. Надигна се, запълзя по гърди и стигна до отвора на пещерата. Надникна навън. Калитко заравяше карабината в шумата.

— Хо-хо! — засмя се от сърце тя.

И пак пълзешком се отдръпна на леглото, сякаш нищо не бе станало, като си мислеше: „Миличкото! Миличкото! То наистина се бои да не се самоубия.“

Сетне глухо подвикна:

— Ела, ела, хлапенце! Патронът се намери в шумата. Ела да се разберем.

Но Калитко не пожела. Той се срамуваше от постъпката си, която сега му изглеждаше твърде наивна и детска. И знаеше, че не би могъл да погледне открито Горица.

Калитко избра най-прекия път за селото, което бе съвсем неподходящо на желанието му — да укрива следите си. Затуй, когато стигна до изгорелия чарк край брега на реката, той беше усетен от ловните. Пропукаха му от разни страни на гората. Чуха се и подгонящи викове:

— Ууу! Ууу!…

Но той не беше толкова глупав и си рече: „Гледай сега как си дават кураж тези пцета!…“

Сниши се в една падинка и прекара там дълго, без да помръдне, подобно на заек. А когато му омръзна да чака, Калитко си рече: „Тази нощ е загубена и нищо няма да стане.“

Преди да потегли назад, той си спомни, че наблизко, на противоположния бряг на реката, имаше ябълкова градина с дървета, отрупани от плод. И реши да напълни раницата, за да отнесе на другарката да се залъже.

Но едва бе потопил крака в речните води и оттам — накъдето се беше запътил — изтрещяха изстрели.

Той наду гърди, набра издълбоко въздух и търти презглава към Сухата пещера.

Горица го посрещна с думите:

— Добре, че си дойде! Струва ми се, че наблизо се навъртат хора. Дочух човешки стъпки.

Веждите на момчето се качиха насред челото му.

— Има си хас!…

След това стана сериозен:

— И без да ми казваш, знам… опасно е това място… — уплашено зашепна той. — Е, сетне?

Горица мълчеше.

— Не се знае — реши да я окуражи Калитко, — може стъпките да са били на някое животно.

— Може. Но дано час по-скоро се махнем оттук! А какви бяха тези гърмежи?

— Нека си стрелят, щом си нямат работа.

— Изплашиха ме. И все ми се въртеше в главата, че няма да те видя повече.

Той й разказа всичко и тя намери, че постъпката му — да се върне обратно, е била най-правилната.

Поприказваха още малко, докато очите им взеха да се затварят за сън, и не усетиха как заспаха като две невръстни, изоставени деца.