Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (119)

Бели кахъри

Тайната по събитието край Пухлевата градина не беше известна на Дядо Ване. Все пак още на времето той разбра, че станалото е дело на бойната група. Но трябваше да мълчи и да не пита; така му диктуваше дадената клетва пред бойната група.

А сега, когато научи, че бъбривата уста на Пантю е взела да мели заплахи, Дядо Ване се питаше с тревога: „Знае ли Савата какво си шушнат людете за тоя будала?“

„Сигурно знае — отговаряше му един вътрешен глас: — писарят трябва да знае всичко!“

Тая увереност отчасти успокои тревогата в душата му.

Той се изми на камъка сред двора, изплакна краката си направо от черния бакърен ператник и се прибра под сайванта на къщата. Полусляпата му майка шеташе в кирпичената барачка, пристроена на единия край на двора, която служеше за лятна кухня. Сладка миризма на пържен лук и магданоз се носеше из въздуха. Старата усети идването на сина си и викна:

— Ване, манджата втаса.

— Давай, мале, че съм прегладнял като вълк.

Синът се намести кръстом върху рогозката, застлана на одъра.

— Я първом да издоиш кравата, Ване — повторно се обади старата.

— Отивам, мале, щом е тъй.

Той стана и се запъти с менче в ръка към обора.

Майка и син рядко подхващаха разговор. Случваше се дни наред да не проговорят друго, освен за най-необходимото около кърската работа, която изискваше и чужда работна ръка. Скъпернически отронваха по някоя дума и замлъкваха. Залавяха ли се на дълги приказки, накрая майката непременно избиваше в хленчове и настояваше синът й да си намери къщовница, което много дразнеше дългунестия. Приятелите познаваха характера му и избягваха да му намекват за това. Но старата просто го изтезаваше. В такива минути той изпитваше лудо желание да бяга. Но вместо това Ване отиваше при дръвника под ореха и яростно блъскаше с балташката дървата за горене, които стояха струпани във вид на грамадна обърната фуния около дънера на дървото. Тогава старата се обаждаше:

— Пак го прихванаха.

— Прихванаха, бабо Деспо — заявяваше синът. — Като не спираш да мелиш като празна воденица, прихванаха!

И сега стана същото. Преди да потопи в ястието първия залък, майката подхвана издалече:

— На утрето де ще идеш, сине? Ябълките са за пръскане. Измолих пръскачката и я донесох на гръб.

— Утре не барам, мале. В петъчен ден се помина тато, ти барем ме знаеш, че не барам.

Старата проплака:

— Като сираче се трепеш, чедо. Бива ли?

— Знам, знам, мале, ти пак ще ме зажениш, ама хайде — не ми се слуша!

— Земята иска пречупен гръб, сине.

Синът, както и трябваше да се очаква, избухна:

— У-у, че голяма земя — двайсе педи! Туй са бели кахъри, мале, запущи ги. Що ли си ме заяла като горчива краставица? Два къшея сладко не мога да хапна от тебе! Като оцет си станала.

— Ям не ям, оцет не оцет, ти си опитай късметя.

— Нали опитах, мале? — рече той. — Не ми потръгна в женитбата ’гато трябваше, та сега ли?

Едновременно с това той дигна очи към опушените греди на сайванта и остана около минута замислен. Спомените набръчкаха обгорялата кожа на лицето му.

Преди десетина години той доведе жена. Млада, хубава и спретната къщовница, беднотия като него. Поживя година и друга с нея. А когато младата жена наближи да добива — гътна се, та умря и беше погребана ведно с мъртвороденото дете.

— Е-ех, само дето ми смишляваш, мале! — тъжно продума той. Не можеше да прежали миналото, а всеки спомен го теглеше надолу и лягаше на гърдите му като воденичен камък.

Старата прокара ръка по очите си. Мъглата в зениците й пречеше да вижда добре сина си. Полази по рогозката, сложи ръка на коляното му и като обели очи, искаше да продължи. Но синът я прекъсна:

— За̀пущи я, старо, за̀пущи!

Стана от трапезата, вдигна рамене и тръгна към трите стъпала на одъра, които слизаха на плочите в двора.

— Ване, що ми кинеш душата? Пак не се разбрахме! — викна след него тя.

Той не я чу. Дългите му крака затупкаха по застлания с плочи двор, упътени към портата, която след малко се хласна зад гърба му.