Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (65)

Устройване

Първо Калитко разгледа и запомни местността. Отбеляза си разположението на всеки предмет наоколо. А също така и възможните изходи и посоки за бягство в случай че ги застраши опасност. Спря се и на прекършената през средата огромна ела с клюмнал връх над потока. От нея той смяташе да накълца сухи клонки и да направи за ранената нещо като легло, та по-малко да я мъчи огнестрелната рана.

Калитко въртеше очи на всички страни и учудено си мислеше: „Някогаж съм играл на това място. И как един път страшно ни пра дъжд — няма да го забравя!“

Но тогава нито за миг не му минаваше през главата, че ще дойде ден да се крие тук като нелегален.

Сетне погледна една малка брезичка, чиято кора започваше да се бялка в ранния здрач, и произнесе високо:

— Брезичките обичат влажните места. Хладовината.

Горица, полегнала на едно бедро край пещерата, дигна глава и рече:

— После ще ме занимаваш със своите науки, моля ти се. А сега побързай!

Той се помая още малко, като я покани с ръка и предложи:

— Облегни се на камъка, дордето подредя.

Камъкът лежеше отстрани, до самия отвор на пещерата. Върху него можеха свободно да се изтегнат двама души.

— Бързай, бързай! — повторно настоя Горица.

— Сега, сега, другарко. Всичко ще свърша наведнъж.

И пак се завъртя и заоглежда, като дори коленичеше и навърташе изпод клоните на дърветата, към близките залесени стръмнини.

Над входа на пещерата, малко наляво, лежеше неголяма ивица земя, нещо като полукръгла тераска. Там пръстта, обрасла с трева и повиснала над камъка, приличаше на възглавница, везана с разноцветни конци. Тераската бе гъсто осеяна с папрати и лещакови храсти, обвити в хмел. Над нея се извишаваше високо до небето шуплеста пещерна скала. Ако човек стъпеше на камъка, лесно можеше да пропълзи и задълбае в този храсталак, без да остави подире си някаква следа.

След като огледа околността, Калитко отмина към пещерата, понаведе глава и изчезна вътре.

Пещерата бе една дълга дупка. Едва в дъното тя се разширяваше. По своето устройство приличаше на кръгла стъкленица с дълга шийка, отверстието на която водеше навън. В нея можеше да се помести половин дузина народ заедно с леглата си. Но за жалост нашите загубени не носеха със себе си легла. Калитко извади войнишкия нож и побърза да насече клонки от върха на прекършената ела; сетне насъбра мъх и суха трева и за късо време измайстори легло високо една педя.

— Насечи нещо зеленко и меко — рече Горица, без да разбира защо именно Калитко вършеше не това, което се следваше.

— Ти не знаеш.

— Но нали трябва да легна на мека постеля?

— Ти не разбираш, но после ще ти кажа защо правя тъй, а не инак.

Горица го гледаше смаяно и не отговори. Момчето продължи мълчаливо работата си. Когато всичко бе готово, то подкрепи другарката и каза:

— Влизай сега.

Горица легна на постелята.

— Как хрущи и боде! — навъсено рече тя.

— Нека хрущи и боде, колкото си иска. То е за наша полза.

— А за тебе? На голата земя ли ще останеш?

— За мене не трябва много. Аз съм овчар, свикнал съм как да е.

За себе си той настла земята само с наръч трева, колкото да седне. Краката му стърчаха извън това тревно островче, върху влажния пясък на пещерата.

— Защо я наричат Сухата пещера? — попита Горица.

— Защото има и друга пещера, през която тече цяла река. Аз ще ти разправя нявга колко хубаво е там!

— Легни тук — подкани, го Горица до себе си.

Калитко остана край нея, без да се помръдне. Облегнал гръб на пещерната стена, той се загледа в земята и замълча. Мълчаха и двамата. Преживените събития още тегнеха и държеха в страх и трепет сърцата им.

Навън изгряваше зората. Небето над Мариина поляна доби розов оттенък.

Мъглата напускаше хладното си легло в дълбоката усоя, обвиваше върховете на дърветата и се късаше на прозрачни парцали над безстрастните зъбери, обагрени от изгрева.