Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (100)

Писък в нощта

Старият войник хвърли нов наръч хвойнови клонки в огъня. Пламъкът за миг потухна. Напоената със смола хвойна запращя. Тежък дим се разстла по земята, като че ли се канеше да загребе клонките и да ги понесе нагоре. Войниците отхвърлиха глави назад. Скоро огънят се разпали и избухна с нова сила. Отраженията заиграха като крила на птица по голите скали.

Зеленко дигна глава. Беше усетил, че по лицето му капна нещо мокро. Дъждът се процеждаше през листата на дърветата. Бяха се умълчали, всеки потънал в мислите си. И изведнъж нещо изписка откъм близкия храсталак. Това бе точен и определен, потиснат писък на човек, който се пробужда от сън.

Войниците извърнаха плахо глави.

— Чухте ли!? — тръпно попита голобрадото.

— Изплака като кученце — добави черноокото.

— Изписка дете, ясно е — рече Зеленко. — Но от коя страна дойде писъкът, там е трудно да разбереш. Отзад ли, отпред ли, откъм клоните ли или отстрани? Такова нещо е гората: върти гласа както си ще.

— Изписка сякаш духа на убития шумкар!… — изтърва Рашко.

Той искаше да изпита куража на другарите си. Собствено изпитваше сам себе си. Защото, приказваше ли се за такива страшни неща, за каквито приказваха сега, Рашко го обхващаше някакъв тих ужас и сетне неизменно сънуваше страшни сънища.

Писъкът идеше от пробудилия се Калитко. Той лежеше под храста и сладко спеше. Но когато по едно време рече да се обърне на другата си страна и светлината на огъня блесна в очите му, веднага се събуди. Отдръпна се зад храста и приготви бомбата. Между това миризмата на печена пастърма напълни устата му с изобилни слюнки.

С притаен дъх той се вслуша в разговора край огъня. Но като разбра, че войниците не са го усетили, сърцето му се отпусна. По едно време дори клепачите му отново натежаха и за миг задряма. Тогава именно Калитко трепна и изписка: стори му се, че някой припълзя и го дръпна за крака. И не затвори повече очи, като си гласеше план за бягство. Ако беше писнал още еднаж-дваж, войниците биха го открили и кой знае какво би станало!

Момчетата продължаваха да се гледат смаяни. Черноокото рече:

— Няма опасност. Като си при огъня, може да бъдеш спокоен: нечистата сила не приближава.

— Нека каже бай Зеленко — рече другото.

— Аз, чичин имам възпитаничък нос, дето ида, всичко подушвам и си простирам краката според чергата. Духът на някой убит българин изписка. Тук някога е минавала турската граница и на всяка крачка има заровен човек. Най-много — войници като нас. През Балканската война нашите са отстъпвали от долината на Мѐста най-безразборно. По двама, по трима или съвсем сами. А тогава имало фанатици-помаци, които чакали от засада, убивали и заравяли в земята — ту за грабеж, ту за отмъщение.

— Защо за отмъщение?

— Имало защо: по онова време нашите управници налегнали помаците да ги покръщават. Един помак не искал и хванал гората. А хванеш ли гората и ти потрябва да ядеш, щеш, не щеш трябва да откраднеш или да убиеш. Убил той един наш войник. Властта побесняла. Излавя цялото мъжко население от селото, наблъсква го в джамията и го изколва до един! Цяла планина изклани!

— Кой ги изколва?

— Един глупав фелдфебел. Дали му сабя-френгия и — ела, че ми трябваш: викал ги един по един, праскал през челото — изсякал ги като зелки. Аз дори пресмятам, че тъдява нейде са заровени тези хора, но не съм много сигурен. Трябват исторически разкопки…

Отново млъкнаха. Рашко погледна дъждовното небе, почна да разкършва плещи и да се протяга. Разказът на Зеленко проникна дълбоко в сърцето му и той не можеше да се освободи от това чувство…

Полегнал на едното си бедро и подпрял буза с ръка, Зеленко неусетно заспа. Момчетата останаха дълбоко замислени, без да продумат. Те бяха забравили сякаш какво дирят тук и каква бе задачата им. Разказите на Зеленко ги увлякоха до такава степен, че не мислеха повече за нищо. Сърцето на Рашко задъхано туптеше: взе да му става непоносимо страшно. Виждаше в околните отражения на огъня чудовищни сенки, които застрашително пълзят към него и му се заканват. Чуваше непознати горски шумове и всеки миг тръпно извръщаше глава. Тогава той си рече: „Ако не гори — по-добре.“ Огънят намаля. Кръгът на светлината се стесни, едва стигаше до подножието на скалите и леко багреше клоните над главите им. Сетне взе друго решение: да го подкладе, тъй като „нечистите духове не смеят да приближат до огъня“ Но не достигнаха клончета. А да тръгне сам да сече, момчето не смееше. Тъмнината го плашеше.

Черноокото, обронило глава, изведнаж клюмна, отпусна се на гръб и заспа. Жаравата хвърляше кървавочервени отражения върху лицата на двамата. Рашко притвори очи, за да не гледа. Страхът стискаше като железен обръч сърцето му.

За да се залъже с нещо, той извади от презраменната си торбичка хляб и парче кашкавал и започна да мляска бавно.

Тихият летен дъждец продължаваше да къпе шумата на гората.