Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (75)

Страхът ме излекува

— Как стана така?… — замаяно попита той.

— Сигурно нас търсят…

— Да не вярваш!

— Помогна, ни сухата шума.

— Видя ли? — оживи се овчарчето. — А ти — „насечи нещо зелено, да легна на меко“! Ако бях те послушал, къде щяхме да сме сега? На въжето заедно с Витко. Щяха да преровят и най-малката шумка и да ни открият.

Той се надигна и погледна нагоре. На Мариина поляна се подаде Витко. Въжето се влачеше като опашка след него. Той не можеше да бяга пред пълните карабини, затова бяха го развързали и пуснали края на въжето.

Горица потегли малкия за палтото.

— Смъкни се! Мигар не чу: „Тази местност трябва да се наблюдава!“ Видях как поручикът си записа нещо.

— Аз пък видях как Витко ходеше със съдрани щифали и разпрани подметки. Пръстите му стърчаха навънка. Къде ли са туристическите му обуща?

— Ловците са му ги ограбили. Грабежът е техен стар занаят — погнусено отговори тя.

— Сетне?

— Ще прекараме тук до мръкнало, а надвечер тръгваме.

— Ще прекарваме денем тук, а нощем — в пещерата — поправи я Калитко. — Те не смеят да ходят в тъмното. И надали ще се върнат повторно.

— Нека вземем едно окончателно решение — предложи партизанката. — Да знаем отнапред как трябва да постъпим. Аз мисля: петте куршума право в гърдите на преследвачите…

— Няма да ни открият, щом не ни откриха сега — прекъсна той.

— Да допуснем най-лошото.

— Най-безопасното място в гората сега е нашето място. Помисли си…

— Но представи си най-лошото.

— Ти по̀ знаеш, ти решавай.

— Бомбата трябва да бъде готова.

— Още по-рано да беше ме подсетила за бомбата. А ти — изведнаж — мри! Никак не ми се мре мърцина. Да сваля барем двама, па тогава… по-леко ще умра. Тогава ще се прощаваме и аз самичък ще я възпламеня.

Горица усмихнато попита:

— Уплаши ли се?

Калитко завъртя глава:

— От тебе се уплаших: как така, из един път — умри! Партизанинът трябва да се държи до последния куршум.

— До последния — пфу! — презрително махна с ръка девойката. — С пет куршума само беля ще си вземеш: жив ще те одерат!

След като опасността беше минала, друга беда надвисна над главите им: двамата изведнаж почувствуваха остър глад. Още тая заран бяха изяли храната си, а също и хляба на Марин и Верчето, макар да го изразходваха с голяма икономия.

Това беше лошо наистина. Но не беше по-лошо от диренията на преследвачите, които за малко щяха да се натъкнат на следите им.

Така си мислеше овчарчето.

Горица и тя, като си помислеше за току-що преживения ужас, при което косите й настръхваха, неусетно забравяше за този страшен враг — глада, и не се опитваше да отвори дума за него.

Но малко по-късно тя неволно изтърва:

— Пет патрона!… А ние сме гладни, въпреки че имаш пушка и пет патрона!

— Какво от туй, че имам? — учудено попита Калитко.

— Нищо, нищо! Аз само си приказвам. Но… да беше убил поне едно врабче! — подразни го след малко тя.

Калитко не разбра шегата. И виновно наведе глава. Засегнаха го на твърде чувствително място — засегнаха неговата момчешка гордост. Той не можеше да убие дори едно врабче! Трътлето например би се разкъсало на четири, за да убие не едно, а десет врабчета и да утоли глада на болната другарка.

Челото и врата му пламнаха в ярка червенина. Той се пресрами и рече:

— Кажи да видим, какво искаш ти? Аз мога да убия и сто врабчета, ако не те е страх, че ловните ще чуят гърмежите и ще тръгнат насам. Ама ти не си правиш тая сметка, другарко. Но ако в края на краищата трябва да бия врабчета, ще бия! И работата ще се оправи. Довечера тръгвам да изровя оръжието.

— Върви. Но дай сега да се накичим… ей така… Насечи клонки:

Калитко изпълни съвета й. След малко, наболи в косите, под яките и по гърдите си зелени клонки, те станаха по-малко видими, сливащи се с околната зеленина.

Той се загледа пред себе си. Дойде му на ум да гадае. Знаем вече, че той беше суеверен. И зачете копчетата по винтягата на девойката: „Ако копчетата излязат чифт, ще живея.“ Над усоята, високо в синьото небе, прелетяха лястовички. Зачете и тях. Всичко излизаше чифт. Добър признак: „Ще живея, знам си аз. Никак не ми се мре!“

— Раната боли ли те? — попита след малко той.

— Забравих за нея — бързо заприказва Горица: — Страхът сякаш ме излекува. Забравих за всичко. Но дай тука раницата — откога не съм се превързвала.

Раната беше загоряла. Отокът спаднал. Промиха я със студена вода от потока. Калитко пропълзя по гърди нататък и напълни манерката на партизанката.

— Сега не се вайкаш, значи, по-добре си.

— Само малко ме пари, пари! Но и то ще мине.

— Стой сега, а аз ще изпълзя на онзи баир. Искам да разузная…

Денят измина в напрежение и за двамата. Те още не можеха да се успокоят от преживяното, като очакваха всеки миг завръщането на хайката. И от най-невинния шум сърцата им трепваха.

Настъпи вечерта. В усоята запъплиха виолетови сенки. Вечерното слънце издъхваше. Червеникави отблясъци като кървава пяна полепваха по върхове и скалисти урви. Ранният месец сребърно заблестя. Предметите се обвиха в гъста мъгла. Тревите и папратите полегнаха от влагата. Светулки заблещукаха. Птичките сънливо цвърчаха в гнездата между клоните.

Никой не се върна повече през Мариина поляна по тясната пътечка край потока. Всичко заглъхна и нито едно листо не потрепваше.

Партизаните се прибраха в пещерата.

Раздърпана на разни страни, шумата остана да лежи навън пред входа на пещерата, непобутната от никого. Калитко и Горица минаха край нея с плахи стъпки, сякаш тя криеше в себе си взривчатка.

Легнаха върху голата земя. Калитко каза:

— Щом залезе месечината, тръгвам за Ягодово. Дано сега сполуча да вляза в село.