Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (90)

Людоедите наддават

В една от велевските кръчми тая нощ пак имаше пир. Военни и цивилни празнуваха „победата“ при гара Врабец. В тяхното число личаха подполковникът, капитанът, Топора и някои господари на фабрики, чаркове и собственици на гори. Между тях се намираше и Нешко Морунов. Сред виковете на присъствуващите плътно задименият от цигари въздух се късаше на парцали. Подполковникът току надигаше чаша. Рубините по златните му пръстени ярко блестяха под светлината на електричеството.

— За нашата победа, господа!

— За победата!

Чашите звънтяха, изливаха се в разпалените гърла и пак се пълнеха.

Бяха изминали три денонощия от сражението, а те още не забравяха преживяното и нямаше скоро да го забравят. Всяка тяхна контраакция дълго след това биваше придружавана от непрекъснато пиянство и гуляи.

Топора мълчаливо седеше на единия край на масата, обсипана с всевъзможни лакомства, и все тъй мълчаливо изпразваше стакан след стакан, като не изпущаше очи от подполковника. Той имаше на ум нещо страшно, но още не се решаваше да го сподели с колегите си, а чакаше време, когато главите съвсем се разпалят.

Полунощ превали, а те продължаваха да шумят и да се надвикват. Господарят на кръчмата, който гуляеше с тях, не издържа; натовариха го като труп на леката кола на коменданта и го откараха дома. Остана да прислужва шестнадесетгодишно селянче, отскоро условено за чирак в кръчмата.

Внезапно Топора стана на крака, пияно се разкрачи и козирува:

— Господин подполковник, разрешете!

— Говорѝ, Топор — отвърна подполковникът.

Поручикът изтри с длан пресъхналата си уста и следния миг предложи нещо ужасно. Толкова ужасно, че някои от цивилните настанаха на крака и облещиха очи срещу него. Но офицерите бяха безразсъдно пияни, не можеха човешки да мислят и бяха готови да се съгласят на всичко, което можеше да измисли размътената им фантазия.

— Който е против, може да напусне кръчмата! — проговори комендантът.

Цивилните се спогледаха: може би не разбираха или не вярваха; думите на поручика им се струваха сякаш чути насън, затова чакаха да им се повтори страшното предложение. Те не знаеха, че господата от ловната рота никога не се шегуваха. Офицерите бяха станали твърде безчувствени и петимни за все по-нови и редки зрелища. И в миналото, под влиянието на алкохола, те предлагаха, приемаха и вършеха същите безумства.

А предложението се състоеше в следното: да донесат в кръчмата една човешка глава.

— Аз сам ще я донеса — заяви Топора, — но преди всичко нека се изпълни условието…

Незапознатите с това условие все още премигваха смаяни. Други дадоха съгласието си и тутакси се започна нещо като търг — наддаване за човешка глава, която трябваше да бъде глава на партизанин или ятак.

— От мене има пет хиляди, господа! — пръв започна наддаването подполковникът.

— Петнадесет! — притури капитанът с лачените ботуши, който по случай тържеството бе навлякъл най-новата си униформа.

Главата достигна до тридесет хиляди лева. Само Нешко Морунов мълчеше и не вземаше участие в наддаването. Той за пръв път присъствуваше на подобно канибалско зрелище и сърцето му биеше нервно и неспокойно.

— А ти?… Защо стискаш кесията? — недоволно се обърна към него подполковникът.

Нешко Морунов се почувствува неудобно: дузина погледи бяха устремени към него. Той не желаеше да покаже малодушие и сопнато отсече:

— Четиридесет хиляди!…

Офицерите изръкопляскаха. Надигнаха чашите:

— Да живее Морунов!

Когато глъчката стихна, Топора се обади:

— Има ли друг? Господа, помнете, че тия пари пак ние ще изгуляем.

Повече желаещи за наддаване не се намериха. Главата остана върху фабрикантския син.

— Подпиши, ако нямаш пари у себе си — подхвърли капитанът.

Нешко наду бузи и изгледа строго присъствуващите. Следния миг бръкна във вътрешния си джеб, извади връзка банкноти и я хвърли на обляната с вино маса.

— Отбройте си сами!

Поручикът отброи и му върна остатъка.

Гостите леко мръднаха глави в знак на одобрение.

Чашите отново зазвънтяха.