Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (4)

Домашно упражнение

В класната стая владееше гробна тишина. Учителят, поставил ръце на гръб, бавно се разхождаше пред черната дъска. В лявата си ръка държеше някаква тетрадка, свита на тръба.

Калитко веднаж бе потропал на вратата отвън, искайки разрешение да влезе, втори път, почти зад гърба на преподавателя по естествознание, каза „добър ден“, но никой не го чу и не му отговори. Класният наставник престорено мълчеше. А децата седяха чинно по местата си и скришом се подсмиваха. Нищо повече.

„Посрещат ме като чужд“ — помисли Калитко и му стана безкрайно мъчно.

Той стоеше като на тръни. Отдръпна се. Искаше да си тръгне. Но веднага размисли, че ще стори нещо лошо, нещо, което би обидило учителя, затова се спря, облегна гръб на вратата и се ослуша.

Говореше се за някакво домашно упражнение, зададено на класа от учителката по български език. И една от ученичките бе помолила учителя да провери дали домашното й е написано задоволително.

Учителят застана посред класната стая, разтвори тетрадката и зачете:

— Вчера се събудих рано. Беше неделя. Измих се, облякох празничните си дрехи и тръгнах на черква. Вън, на двора у нас, татко впрягаше колата, за да иде в гората за трупи. „Сбогом, татко — му казах аз. — Желая ти добър път!“ Сетне отидох на черква, запалих свещица и богомолно скръстих ръце… Преди да пусне черквата, старият свещеник държа слово: „Чеда, обичайте бога, покорявайте се на неговата воля и заповеди, за да ви избави от пъкъла…“

Учителят свърши четенето и горчиво се усмихна.

Момичето, чието домашно беше в ръцете му, нетърпеливо попита:

— Харесва ли ви, господин учителю?

Учителят пак закрачи напред-назад, без да спре поглед на момчето при вратата. Крачеше и говореше:

— Хубаво, много хубаво. Като описание е чудесно, но съдържанието не отговаря на истината. — Той застана на място и продължи, като ясно отсичаше думите: — Ето що, момиче: ако аз бях на твое място, бих написал такова домашно:

„Вчера се събудих рано. Беше неделя. Измих се, облякох новите си дрешки и тръгнах у Минкини, за да почетем някоя хубава книжка. На двора татко стягаше колата. «Татко, ще те пуснат ли в гората?» — попитах аз. А той отговори: «Време е, дете, да пущат. Трици ли ще ядем? Пък и де са триците? Борови дървета колкото щеш, но ядат ли се шишарки? Да не сме катерици?…» Разбрах, че беше много ядосан на тия, които завардват пътищата и карат бащите ни да седят без работа. «Сетне баща ми подкара воловете към планината. Но при полицейската застава го спряха:» «Назад! Не признаваш ли наредбите?» — «А вие не признавате ли, че децата ми гладуват?» — кипна татко и им наговори лоши думи. Тогава двамата стражари го грабнаха, заблъскаха и поведоха към общината. Два дни прекара той арестуван, а когато се върна в къщи, видях по лицето му, че беше много тъжен и отчаян…“

— Много биха татко ми, господин учителю! — внезапно викна едно момиченце от задните редове и заплака.

Размърдаха се и други. Куп ръце се подадоха над главите в класа — искаха позволение да кажат нещо.

— Шт! — строго рече учителят. — Мирувайте, деца! Какво е това? Нима искате да ни чуят жандарите!…

Учителят разбра, че бе засегнал болното място на някои деца. Той тъкмо това целеше: учениците му да помнят как властта се отнася с бедните селяни. Все тъй навъсен и строг, той рязко се извърна и викна под носа на момчето, подпряно на вратата:

— Калитко Кулин, ти пак идваш нередовно. Защо тъй?

Овчарчето не посмя да се оправдава както преди. То стоеше с наведени очи, посрамено пред целия клас.