Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (151)

Моят спасител иде

Това бе малка, тясна стаичка, осветена от газена лампичка. В нея трудно се побираха повече от трима души. Въздухът беше задушен, изпълнен с мазните, излъчващи се пари от газта на лампата.

Горица полулежеше в ъгъла върху куп царевична шума, застлана с пъстра селска черга. Дебела, пълна със сено възглавница бе сложена зад гърба й. На главата си имаше ясно синя ленена забрадка с червени краища. Лицето й беше слабичко, кожата изтъняла.

Около нея се намираха други две селски девойки, които размятаха шишове с някаква плетка в ръце. Горица също плетеше, лактите й бяха дълбоко забучени във възглавницата. Щом я видя, овчарчето се задъха и лек шемет обзе главата му. „Колко е изтъняло личицето й!“ — учуди се Калитко.

Предупредена за идването на Калитко, ранената го чакаше с голямо нетърпение и с усмивка на уста. Щом позна стъпките му, тя отпусна ръце с плетката на скута си и примижа. И още с влизането му промълви:

— Моят спасител иде!

Овчарчето за миг се смути. Гъста червенина изби по бузите му. Но бронзовият загар на кожата прикри неговото смущение. То подаде ръка първо на партизанката, след това и на останалите момичета, без да продума.

Горицината усмивка грееше като слънце. В това време старата се върна и съобщи, че всичко е спокойно. И тъй като Калитко все още се въртеше по средата на стаичката, тя разтреби набързо и първа го покани да седне, като му поднесе чамово столче, което сложи до краката на ранената:

— Седни, гълъбе.

Започна се разговор. Горица каза:

— Как живееш?

— Хубаво. Поздрав от другарите и Червенокосия.

— Благодаря, че си спомнят за мене. Живи и здрави ли сте всички?

Калитко излъга, че всичко е в ред. Горица проплака:

— Залежах се като готованка и нищо не върша!

— Ще оздравееш, ще вършиш — забеляза между другото Калитко. — Ти не бързай да ставаш.

Редом с това старата току пръхкаше на пръсти насам-нататък, излизаше на двора, вслушваше се на всички страни и влизаше в разговор с бикаря, който по движението на звездите съдеше колко се е минало, тъй като нямаха часовник.

— Какво става в бивака? — попита ранената. — Искам да си дойда веднага с тебе. Там ще се лекувам. Чакай, не ща да слушам! Ти мислиш, че съм още болна? Виж, на! — Горица взе тояжката си, опряна на стената, изправи се и се разтъпка около царевичната постеля. — Увери ли се сега? Нищичко ми няма!

— От мене не се пита: ще лежиш, докато каже командирът — твърдо отговори той. — Лошо ли е тука?

Горица отправи поглед към девойките и проговори:

— Срам ме е вече от тия другарки. Как ли ще ви се отплатя, момичета?

По-голямата, облечена в дълга жълта рокля, весело рече:

— Лесно. Ти гледай първо да оздравееш, па като очистиш един-двама жандари повече — това ще ти е отплатата!

Другата, която носеше червена блузка, също се обади:

— Що се кахъриш, Горке? Я остави, ами се похваляй… — И посочи с поглед плетката на партизанката.

Девойките се засмяха сподавено. Смутен и забъркан, Калитко току обръщаше очи към тях и накрая не знаеше къде да дене погледа си.

— Виж тук, другарче, това е за тебе! — похвали се партизанката Горка, като дигна плетката от скута си.

Малинов пуловер с петолъчна звезда на гърдите.

— За мене! — учудено дигна вежди момчето.

— За спомен от Сухата пещера.

— То и без това ще се помни — мрачно каза овчарчето.

— Стряскаш ли се още насън?

— Нека други се стряскат.

— Страшно беше!

— Страшно, кой казва друго?

— Ле-ле, вярно! — Девойката с алената блузка се хвана за бузите: — Горка ни е разправяла.

Кой знае защо, на Калитко се струваше, че това момиче му се присмива: в очите му пламтеше някакво шеговито огънче, което още повече го смущаваше.

Замълчаха. Калитко скришом хвърляше погледи към селските девойки. Те бяха другарки. Едната беше внучка на стареца и бабата; другата — дъщеря на селския ковач — често навестяваше ранената и оставаше да спи при нея.

Сред настъпилото неловко мълчание едната бързо заприказва за Ягодово и Калитко узна, че крушовци всяка есен отивали там на топилните, дето изтапяли в горещата вода ленени снопчета.

— Аз ще подиря твоята майчица и ще й обадя за тебе.

— Обади й, значи, че съм жив и здрав, да не ме мисли и да чака! Аз ще се върна един ден и работата ще се оправи.

Момичето с жълтата рокля обеща.

По едно време бабичката дойде. Тя носеше бакърена паралия, върху която беше наслагано: чиния мед, сирене, орехи и плодове. Но Калитко, макар и прегладнял, не се докосна до храната, а само поглеждаше ту Горица, ту девойките.

Старата разбра и рече на момичето с алената блузка:

— Времето хвърчи, гълъбице. Ще осъмвате ли? Хайде, късна доба е, лягайте в чергите. Пък и момчето и момичето може да искат да си кажат нещо скришничко.

Девойките си тръгнаха, като се сбогуваха с овчарчето и му пожелаха да бъде все такъв юнак, както бяха слушали за него.