Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (108)

Открити

Дървото, в което се притулиха, беше старо и престаро, сякаш колкото света. В корубата му можеха да се поберат половин дузина овчарчета. Около дънера му растяха буйно най-различни преплетени храсти. И вредом наоколо шумата бе гъста и висока колкото човешки бой. Само малко по-нататък, зад престарелия бук, се откриваше дълбока стръмнина, която водеше в дола. Паче-дере се вливаше като водопад в Брезов дол.

От две минути вече Горица и Калитко наблюдаваха мястото, дето се бе появил страшният поручик. Но сега те не виждаха нищо. Топора беше изчезнал. За миг двамата се почувствуваха с разпуснати сърца. И взеха да дишат по-успокоено и свободно, като внезапно подадени над повърхността на дълбока вода.

Изтекоха още две минути. Тогава поручикът се покатери и се появи на юг, дето скалите се губеха под група чадърообразни ели, а зад тях стърчаха като на стража — уплетени от корена до върховете в бръшлян — сребристи смърчове. Фигурата му имаше противен и настръхнал вид; въртеше глава на всички посоки, а погледът му дебнеше с остротата на стръвна птица, готова да връхлети върху избраната жертва.

Минута след това тясната ивица на Паче-дере се изпълни с войници. Задрънчаха манерките, удряйки се о прикладите на пушките. Войниците настъпваха, пръснати във верига, като се движеха ниско приведени напред. Натъкнатите ножове на карабините ровеха из шумата.

Всичко наоколо беше тихо. Върховете на шубраците се заклатиха, сякаш полюшвани от внезапно подухнал ветрец.

Скупчени в дъното на корубата, Калитко и Горица изстинаха със замрели сърца. Ръцете си бяха вкопчили един друг и не усещаха как и тези ръце, и челата им се обливаха в ледени капчици пот…

Съвсем ненадейно, на няколко крачки от тях, израсна като изпод земята познатият „лъже, та се къса“ Той се огледа наоколо и хвърли бегъл поглед към вековния бук. Следния миг Зеленко продължи да разгръща храстите, да наднича зад всяка шубрачка и камък, като бавно пристъпяше по посока на корубата.

Горица пусна ръката на овчарчето, привлече с две ръце главата му и я притисна до болка към гърдите си. Бомбата лежеше в скута й готова, с отвъртяна капачка. Лицата им се наляха с восъчна бледост, нервите се изопнаха до скъсване. И оттук насетне всичко бе само едно диво напрежение и никакъв разум. Останаха само ударите на сърцето — плахи и безпокойно луди, но партизаните не усещаха и тези удари.

Наближаваше най-страшното изпитание в живота им. Дишането им се затрудни и сетне съвършено пресекна. Устните им се напукаха. А когато девойката сграбчи бомбата, Калитко я погледна втренчено и трепна с метличките на големите си очи, което значеше:

— Не бързай!…

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък! — обади се от безлистите клони над главите им някоя сродница на познатата горска жителка — приятелка на подгонените.

И — както бива обикновено в такива страшни минути — Горица и овчарчето пак прозряха нещо пророческо в гласа на птичката. В сърцата им трепна слаба надежда и веднага се изпари като нищожна капчица под знойното лятно слънце.

Зеленко дигна глава натам, отдето достигаше песента на птичката; сетне плъзна поглед по старото стебло на бука, налепено с пепеляво-жълти, прилични на дантела лишеи и съгледа през храстите леко движение. Лицето му побеля.

Старият войник онемя и затрепера. Стана ясно, че не бе така сърцат, както се препоръчваше. Очите му се напрегнаха до пръсване. Следния миг той бе готов да закрещи колкото му глас държи. Но когато срещна погледа на малкото момче, изведнъж нещо се пречупи у него, той отпусна рамена, извърна гръб към буката и викна полугласно:

— Вятър работа, господин фелдфебел!…

И с бързи крачки нагази храсталака назад.

Калитко отмалко-малко дойде на себе си. А Горица не изпущаше бомбата, готова при пръв удобен случай да я изпрати в редовете на преследвачите.

След Зеленко изникна втори, а след малко и трети войник.

Положението ставаше опасно…

— Фелдфебелът! Бягай при мен! — раздаде се гласът на поручика.

Фелдфебелът надигна глава сред шумата и полетя към чадърообразните ели. Каската му, подскачаща над морето от зеленина, заблестя под ярките лъчи на юлското слънце.

Двамата заприказваха оживено, като през всичкото време гледаха към вековния, оголял бук.

— Откриха ни! — отчаяно произнесе девойката.

— Откриха! — като ехо повтори овчарчето. — Ще ни хванат!

— Кураж! — промълви Горица, стискайки яко бомбата.

След това устните й зашепнаха:

— Селим, Селим! Много се забави! Защо излъга надеждите ни, Селим?!

Калитко, схванат от глава до пети, гледаше с изблещени очи и не можеше да продума, нито да направи някакво движение…

Внезапно проеча заплашителен вик:

— Предай се! — викаше Топора.

Останалите веднага подхванаха този вик. В безумен, хищнически порив гласовете продрано достигаха до небето:

— Предай се-е-е! — Тридесетина карабини насочиха смъртоносните си гърла към стария корубест бук.

Редом с това повечето налягаха из храстите. Те не знаеха какво ги чака от страна на партизаните и решиха да действуват предпазливо. Но като разбраха, че противникът не отговаря с огън, отново наскачаха и тръгнаха със свирепи и разярени лица под бляскащите стоманени каски.

— Горе ръцете! Излизай от дупката! — повторно изрева Топора. И като даде пръв редица изстрели с шмайзера, метна се от скалите долу и нагази сред храстите.

— Предай се-е-е-е!…

И за миг настъпи мъртвешка тишина, която увличаше и двете страни в бездните на безкрайно, неизразимо очакване и непрекъснат страх…

Партизаните мълчаха и не мърдаха. На всички викове, псувни и закани отговаряше глухата тишина на гората, често прекъсвана от безстрастното ехо на близкия дол. Поручикът даде заповед и залп след залп затрещяха в надпревара. Планината закънтя и се затресе из основи.

„Фиииууу!“ — сякаш трепна и зафуча обезлистеният бук, който от векове бе свидетел на много ужаси. Но той не беше виждал такъв неповторим ужас — тридесетина яки мъже срещу едно невръстно хлапе и ранена, беззащитна девойка!

Почти сплътени един до друг в тясното пространство на Паче-дере, войниците започнаха стъпка по стъпка да се придвижват напред.

Горица приготви бомбата…

Зад гърба на партизаните притърчаха плахи стъпки и заглъхнаха нейде зад буката. Обграждаха ги от всички страни. Войниците се трупаха просто накуп, някак си слепешком, като залповете им не спираха. Но куршумите биеха високо и само брулеха листата на буката и смърчовете.

— Напред! Огън!…

Ненадейно стана някакво чудо като в приказка. От една малка височинка в гърба на преследвачите пропука шмайзер. Чуха се и редки, предупредителни карабинни изстрели, идващи изневиделица… Някои войници подплашено изпискаха.

На първо време поручикът не можа да съобрази, помисли, че това са изстрели от войниците на Лимонов и викна:

— Лимонов, бягай насам! Но той горчиво се мамеше.

Подобно на Нешко Морунов младият подпоручик бе разкъсван от спомена за зрелището във велевската механа. Но той не легна трескав в легло, нито тръгна с Топора в лесничейството да дири забрава във виното. Лимонов съзнателно се оттегли от поручика, отиде на противоположната страна на ягодовския балкан и там разгъна втори взвод жандармеристи за завардване на партизанчето. И сега, дори и да чуваше пукотевицата в Паче-дере, надали щеше да притича на помощ на своя хищен другар, когото той вече ненавиждаше дълбоко в душата си…

Наистина заблуждението на Топора трая само минута, но то твърде много спомогна за сигурността на бегълците, тъй като даде съвсем обратен ход на войнишкото настроение и изведнъж забърка и разстрои духа им.

А Зеленко двойно повече ги обърка, когато дигна глава и изрева като попарен:

— Господин поручик, партизани! Партизаниии!…

Изплашеният вик поля като със студен душ преследвачите. Те завчас прекъснаха стрелбата и — тъй като всеки мислеше преди всичко за своята безопастност — всички обърнаха глави към чадърообразните ели и потеглиха назад, сплътявайки се рамо до рамо като стадо овце.