Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1955 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко
Редактор: Лиляна Илиева
Художник: Юри Минчев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова
Коректори: Маргарита Деспотова
Дадена за печат на 26.V.1955 г.
Печатни коли 32 1/0
Авторски коли 50
Формат 58/84 1/16
Тираж 10 000
Поръчка № 54(396)
Цена 1955г. — 13,50 лв.
Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Времето беше дошло
На другия ден към обед Калитко седеше притулен под клоните на една ела, сложил длани на колената си и гледаше в пенливия поток насреща.
— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък! — провикваше се от тъмни зори невидима птичка.
Чуден бе този горски свирец. Калитко и преди с наслади посрещаше песента му, но никога не му обръщаше сериозно внимание; не искаше да знае, нито се опитваше да разбере значението на тези късички подвиквания. Защото то бе нещо неразбираемо за простите човешки сърца. А сега, при трудните обстоятелства, в които се намираше, той се надяваше, че ще може да открие някакъв скрит смисъл в песента на птичката.
Вратът го заболя да дири — и все без успех. Птичката замлъкваше за малко, спотаена в клоните на елата, като че ли се боеше да не бъде съгледана. И тъкмо когато момчето губеше търпение и надежда — уверено, че крилатата песнопойка е отлетяла, — тя отново, почти над главата му, подхващаше своя мелодичен припев.
— Ух, да ти се не видеше!
Откъм дълбоката гора прелетяха двойка птички. Кацнаха върху брезичката край потока и закълваха клонките. Чистеха човките си.
Една катеричка се хвърли от дърветата, пак се втурна като стрела нагоре по прекършената ела и изчезна.
Но двойката птички повече го заинтересува. Не бяха ли те, дето се провикваха със своето „сто-ю, сто-ю“? Не! Едната имаше черна главичка, а гърдите й бяха обагрени червено; другата черна главичка и гърдички с канелен цвят. Мъжка и женска червеношийки.
И навътре в гората пееха различни песнопойки. Цялата околност се огласяше от птичи концерт. Пленен от хора на чудните птичи мелодии, Калитко бе забравил за всичко друго, потънал сякаш в някакъв приказен свят. И за първи път ясно разбра, че животът е пълен с толкова много радостни минути, когато няма преследвачи, предатели и убийства!
Едната птичка опъна напред алените си гърдички, отплещи се от клончето и полетя, като свиваше и отпущаше криле. Изгуби се в тополовата горичка. Другарката й с кафявите гърдички изпръхтя с крилца и я последва.
Калитко падна на колене. Искаше да проследи летежа им. Но не успя. Сетне си спомни нещо и тръгна със сериозно лице към тополовата горичка. Той тръгна от топола на топола и изведнъж откри това, което диреше:
— Ето Гор…
Извади войнишкия нож и надраска по кората: Спар…
Но когато стига до р-то, из един път дочу шум като от множество човешки гласове. Шумът всеки миг нарастваше. Горският клечетак пращеше, мачкан от тежки ботуши. Сетне за миг всичко заглъхна.
Калитко се покатери на дървото и хвърли бърз поглед натам, дето в пенливи дантелени струи окачаше поточето и отлиташе по стръмнината надолу. И изведнъж неусетно тупна на земята, изплашен до смърт. В очите му припламна незапомнен ужас.
По стръмния склон пълзяха войници в разпокъсана верига — по двама, по трима. В средата на веригата личеше скупчена група от десетина човека. Пред тях, вързан с въже през кръста, пъхтеше някакъв младеж с разрошени коси и запотено лице.
— Витко! — прехапа устни партизанчето и зяпна занемяло. Позна го отдалече. Тогава именно тупна на земята.
Калитко побеля. Все едно — сякаш лицето му се преобрази на лист бяла хартия. И само очите му — прилични на две мастилени петна върху бяла хартия — засвяткаха в неизразим страх.
— Издадени сме!
Хвърли се напред и притича до пещерата. Тук той се спря, без да вижда нищо. Плътен мрак забули погледа му. И само повтаряше: „Издадени, издадени, издадени!“, а нямаше воля да направи нито една крачка. Мислеше за спасение, искаше да бяга, а стоеше като вкопан в земята. Цялото му тяло отежня, сякаш изпълнено с олово. При това не виждаше ранената другарка. Тя беше изпълзяла до входа на пещерата. Хванала бузите си, гледаше с безумно изцъклени очи и току повтаряше:
— Предателство! Предателство!…
Времето беше дошло и Калитко стоеше изправен пред нова и по-страшна задача…