Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (26)

„Бричката“

Настъпи хубав слънчев ден. Небето сияеше празнично над ягодовското корито. На площада пред общината свиреше ученическа музика. Подранили летовници и евакуирани тъпчеха около градинката, зяпнали излъсканите инструменти.

Върху читалищния балкон гласяха сирената, пристигнала по-миналия ден. Селяни и граждани чакаха да чуят звука й. Тук бяха и фабрикантът Морунов със сина си Нешко, докторът, Денко Шилето и свещеникът.

Когато майсторите привършиха, кметът лапна полицейската си свирка и нададе зачестени писъци. Всички объркаха глави към балкона и се изсипаха на противоположния край на площада, а някои се скупчиха около кмета. Музиката спря.

Полицейският старши — наречен Бричката — разтласка с лакти майсторите, наду бузи и грабна ръчката на сирената. Завъртя я.

— Фюиии, фюиии, фюиии! — обади се сирената с хладно безразличие.

Кметът дигна ръка. Шишкавият стражар прекъсна въртенето.

Кметът бе доволен и взе да обяснява на насъбралите се значението на непрекъснатия, измъчен и неравен звук.

— Бричка, дай отбой!

— Фюииииии!… — И работата щеше да свърши с това, ако старшията, надвесен над балкона и с ръка на ухото, не бе попитал:

— Ами такова, господин кмете, ако нападнат шумкари… да речем… тогива? Бива ли пак да алармираме?…

Старшията обичаше надутите и купешки приказки, но в неговата уста тези приказки будеха само смях.

— При нападение ние си имаме вече опростен сигнал: три гърмежа с кратки промеждутъци.

— Слушам, господин кмете! — изопна се Бричката върху балкона и козирува.

Тълпата се разсмя. Смехът стана много весел, когато един дълъг като върлина селянин, наричан „Дядо Ване“, се обади:

— Бричка, ти защо си? Ще изревеш като поповото магаре и шумкарите ще се върнат от сред пътя.

Старшията преглътна подигравката. Но малките като на пор очички злобно светнаха под гъстите вежди. Сетне равният му като дъска гръб изчезна зад балконската врата на втория етаж.

Кметът се обърна към писаря.

— Петел, кажи.

— Не бива да смесваме нещата. Нека по-добре си помним трите гърмежа. Чуваш ли как?

При три последователни гърмежа всички селяни, заставени да носят караулната служба, бяха длъжни да напущат работата си и да бягат в общината. Тук ги въоръжаваха и пращаха по следите на появилите се партизани или на места, дето се окажеше, че се е мярнало някое съмнително лице.

— Да, ще объркваме само хората — поклати глава кметът.

Той никак не подозираше какво се таи в сърцето на стария служащ.

— Само на луд човек ще хрумне да върти сирената — добави Савата.

Едва беше изрекъл това и една друга мисъл го осени: „Не е ли добре да опитаме да създадем тревога и чрез сирената?“ Той я сподели с момчетата.

Наско Ширита веднага се хвана за нея.

Понякога Наско дни наред престояваше като караулен. Крайно беден, той ходеше да робува на селските господари и често оставаше без работа. Но намираха се селяни, които плащаха, за да бъдат отменени от наряд, и Наско на драго сърце носеше караулната служба за сметка на откупилите се. А когато му дотегнеше, все се канеше да моли командира да го приемат в отреда. Или се заканваше, че ще излезе на своя глава. Но не можеше да излезе без позволението на Червенокосия, защото тук, в село, той бе много по-полезен за делото на съпротивата.