Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (23)

Ние се борим и ще победим!

В колона по един минаваха по тясната пътека на гората. Пътеката сякаш се забавляваше: въртеше насам, въртеше натам, спускаше се в бездните, възкачваше се към облаците и пак завъртваше неизвестно где. На Калитко се струваше, че постоянно влизат и излизат от някакъв дълбок кладенец — дотолкова гъстата тъмнина преобразяваше местността.

Светлината бе угасена по заповед на командира. Вървяха в пълен мрак и мълчание. При това всеки трябваше да държи буден слуха си. Щом главата на редицата се натъкнеше на някое препятствие — паднало дърво или трап, — от човек на човек полугласно се предаваше:

— Внимание — трап! Внимание — трап! Внимание — трап!

Начело на редицата вървеше Червенокосия, следван от Горан. Черния, студентът, Мусата и Горица бяха тръгнали с групите.

Мълчанието ставаше все по-дълбоко. Само окапалите листа шумоляха под твърдите стъпки. Наближаваше полунощ, а не спряха нито минутка да починат. И само командирът и пуснатите напред патрули знаеха къде отиват.

Ненадейно през ниско надвисналите мъгли закапаха едри капки пролетен дъжд, който зашиба листата на лещака като хиляди невидими камшичета. Редицата застана на място. Партизаните побързаха да се накачулят кой с каквото намери. И пак потеглиха през скали и рекички.

Нийде не проблясваше светлинка. На няколко километра под планината Ягодово бе обгърнато в непрозрачните вълни на гъстия мрак, но Калитко бе изгубил представа за местността и сѐ му се струваше, че дълбокият кладенец не свършва.

Както вървеше, мрачен и навъсен под качулката на мушамата си, Червенокосия помисли: „Такъв бездънен мрак е сега над цялата родина!…“

Той се спря и предаде:

— Спри!

От уста на уста се понесе тая думичка, стигна до опашката на редицата и всеки замръзна на място.

— Да дойде малкият!

— Да дойде малкият! Да дойде малкият! Да дойде малкият! — пак глухо се предаде от четник на четник.

От най-задните редици се откъсна овчарчето и хукна при главата на колоната.

— Време е — подзе командирът. — Предай вещите си на Никола и тръгвай! Долу лежи селото. Ти чу какво ти предстои да вършиш. Пъргав и подвижен си и аз разчитам с пълно основание на тебе. Надявам се, че няма да посрамиш нито мене, нито ягодовския отред. Ако ли в последната минута изгубиш хладнокръвие и разбереш, че си некадърен и в невъзможност да се справиш с работата, плюй си на петите и изфирясай от село. Така.

— Слушам, другарю командир — отвърна овчарчето. — Плюй си на петите, казвате… — Калитко потреперва. Подаде глава напред, почти до лицето на командира, и пламенно допълни: — Ако не сполуча, ще се хвърля с главата надолу в езерото! Не ме чакайте! Така, другарю командир!

В тази минута сърцето му бе пълно с решителност.

Сполучеше ли, той трябваше да тръгне обратно, да се възкачи на местността Кавака и да чака разсъмването. Сетне щеше да се покатери на най-високия бор и да подаде между клоните оттам червената кърпичка, която командирът му даде.

С бинокъла щяха да го забележат и един от партизаните веднага щеше да тръгне да го вземе и отведе в новия бивак. Това се правеше с оглед да не се излага четата на опасност. Ако кърпичката не се подадеше, щеше да се знае, че Калитко е хванат от полицията и отредът трябваше да мисли за своята по-пълна сигурност.

Момчето се спусна по хълбока на планината и изчезна като сянка.

Редицата отново потегли. Дъждът отслабваше. Мъглата се късаше на едри парцали и пълзеше високо в пространството над ягодовското корито.

Като се ловеше за храстите, малкият внимателно се заспуска по хлъзгавите пътеки между лещаците по посока на реката, която на места просветваше на малки водни островчета между зеленината. В пазвата си на голо той носеше нещо, което я издуваше като мехур. Често го опипваше през ризата си и бързаше, бързаше, изгарящ от нетърпение — час по-скоро да се намери в селото.

Внезапно се спря и замисли. Така. Не бива да се бърза в такива сложни задачи. Бързат само неразумните. А той не беше от тях. При това имаше време, нощта му принадлежеше. Нужно му беше самообладание, предпазливост и съобразителност. Полека, полека.

Той бе подсетен от командира, че в селото има вече войска. Всички пътища, които водеха за Ягодово, бяха завардени от войнишки постове.

„Нека са завардени! — даваше си кураж овчарчето. — И тъй, и тъй ще се мре. Няма да трепна, щом съм си поставил главата в торбата.“

Трудно си представяше единствено това, как ще се вмъкне в черквата през желязно-кованата врата.

Калитко отново тръгна и пак опипа пазвата си. Сякаш нейното съдържание бе по-ценно от живота му…

Партизанчето се смъкна до брега на реката. Сгуши се в храсталаците и погледна наоколо. Всяка педя ягодовска земя познаваше като петте си пръста. На югоизток, над самите работнически жилища при фабрика „Морунов“, лежеше пасището. Стига да притвореше очи и виждаше ясно вековния явор с обгорената коруба. Тук насреща му беше мостът. Тъмните води на реката бълбуникаха, удряйки се в дървените подпори, забити дълбоко в пясъка. По-нататък се намираше малката гаричка. Фасадата й бе осветена с една-единствена електрическа лампичка над входа на апаратната стая, но всичко наоколо бе забулено с гъста зеленина. Властта се боеше от внезапно слизане на партизаните и често пъти нареждаше светлините по улиците да бъдат угасявани.

Реката под краката му шумеше пълноводна и бъбрива. Мътните й води, тръгнали от планината, влачеха прогнили дървени парчетии и лескови клонки. Всичко беше така близко и познато. Дори със затворени очи партизанчето би се оправило, ако не съществуваха войската и селските патрули. Очите му шареха на четири. Дявол знае какво му готви тази непрогледна тъмнина. Устните му бяха пресъхнали; той прокара език по тях и на два пъти ги овлажни.

Откъм моста долетя смътен шепот. Очертаха се две човешки фигури, облегнати на дървените канати. Свикнал вече с тъмнината, Калитко забеляза и огнените зърна на две запалени цигари. Сърцето му лудо заигра. Той плъзна крака по мокрия бряг, готов да се цамбурне до брада в студените води. Но веднага съобрази и не избърза, както би избързал Агапи например. Чудно, освен едни тръпки, които студено пълзяха по гърба му, овчарчето не изпитваше нищо друго. Хората за Калитко бяха само хора като него и той се надяваше, че все ще може някак си да ги заблуди и измами.

Събу се на бърза ръка и зарови цървулките си във влажната шума под храстите. Едва тогава стъпи на дъното на реката; тръгна по течението, сетне я прецапа косо и мина на отсрещния бряг. Пак се притули. Малко по-далече край железопътната линия се очертаваха пирамидите от дървени стърготини.

Ненадейно откъм долния край на селото — накъдето отиваше той — някакво куче се заобажда с дрезгав и проточен лай и дълго не замлъкваше.

„Кандовата кучка. Да лавнеш за главата си!“ — помисли Калитко в отговор на съмнението, че може да бъде неволно издаден.

Огънат на две, той пропълзя нататък и се озова при пирамидите. Сетне бързешката прекоси линията и тръгна под стрехите на селските къщурки, като се опираше на зидовете. Задъхан се спря. Стадото, неговото стадо, проблея.

Чичовата му къща спеше, спеше и малката копторка, пред тясното прозорче на която застана партизанчето. Наблизо, зад полуоблепеното с пожълтели вестници прозоречно стъкло, някой хъркаше.

„Мале, мале — мина през главата му, — твоя син е на един разкрач от тебе, пък ти не знаеш!…“

Калитко се пипна за пазвата. Но едва сега се сети, че писмото бе останало между страниците на читанката. Като заваля по пътя, той го даде на Гапи, за да се не измокри. В бързината си момчето бе забравило да си го поиска.

Не е толкоз важно. То е лична работа: отредът нищо няма да загуби, в случай че писмото не бъде подхвърлено в двора, както му се щеше на първо време.

„Сега аз да бързам по работата си. А ти спи, мале, дордето настане ново време и се видим…“

С тия мисли той помилва с ръка прозорчето, бързо кривна и изчезна в мълчанието на близката уличка.

Лицевата част на черквата бе обрасла с гъста зеленина от дива лоза чак до самия покрив. Калитко прокара пръсти по шепа стебълца от лозата и опита здравината им. Те бяха издръжливи като въже и силно прилепнали с мустачетата си към зида.

От такива жилави пръчици навярно хората на Спартак бяха изплели своите въжета, за да се спуснат по тях в пропастта, да пропълзят до римските легиони, да ги ударят в гръб и разбият на пух и прах. Сега и Калитко трябваше с тяхна помощ да се добере до покрива на църквата.

Като впиваше нокти в самата мазилка и дращеше с боси крака, овчарчето се покатери нагоре и стигна стряхата. Покачи се на покрива, а оттам се провря в самата камбанария. Бронзовата камбана тихо звънна, когато той стъпи на дъските. Седна да почине и поеме дъх. Сетне изпразни наполовина пазвата си. Извади някакъв черен плат. Но платът изглеждаше черен само поради тъмнината… Взе края на въжето от езика на камбаната и привърза плата. После го прехвърли навън, през желязната пречка на сводообразния прозорец на камбанарията. Платът се развя и заплющя във въздуха.

На разсъмнало селяните дигаха глави към камбанарията, дето се развяваше червено знаме, и тихо се радваха в душата си на събитието. Освен това те бяха събрали сума позиви, пръснати по улиците. Този, който бе окачил знамето и разпилял позивите, беше изчезнал невидим като вятъра.

С бели букви на знамето пишеше:

„Ние се борим и ще победим!“

Полицията прехапа език, побърза да смъкне знамето и побесня.

С ругатни и закани нова група бедни селяни бе поведена и натъпкана в мазето на училището.

В това време Калитко се бе възкачил на връх Кавака и като размахваше от високото дърво червената кърпичка, радостно си говореше:

— Аз съм жив! Не се удавих в езерото.