Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (77)

Спартак пита…

Времето напредваше. Последният лунен лъч прехвърли планинската верига й угасна. Звездите затрепкаха по-ясно. Нощта бе тиха и топла. Такива нощи в Родопите лятно време се броят на пръсти. Калитко бе разкопчал ризата си, за да му вее хлад. Папратите край ручея се поклащаха, докосвани от жабите, които горделиво покрякваха като недоволни домошарки. Полегнала на камъка и подпряла бузите си с ръка, Горица беше притворила очи и леко стенеше. Раната я мъчеше. Овчарчето я бутна с пръсти по рамото и попита:

— Спиш ли, другарко?

Момичето отвори очи:

— Не, мисля си.

— За какво?

Горица го погледна, без да отвърне.

— Гладно не се спи, нали?

— Много ли си гладен?

— Що питаш? Но скоро работата ще се оправи.

— Тръгваш ли? Обмисли добре къде отиваш!…

— Когато стигна, тогаз ще мисля. А сегичка знам само едно: че трябва да намеря ядене. Не намеря ли, на утрето няма да можем да мръднем. Мене и сега колената ми треперят и се подгъват.

Горица пак предупреди загрижено:

— Върви, но се пази. Вземи карабината и ти знаеш…

Калитко я прекъсна:

— Не ми трябва, пущината! Само ще ми пречи. Ножът и бомбата ми стигат.

— Ти си знаеш. Върви, погрижи се. Сега ти си бащата, а бащите трябва да принасят. А аз ще стъкна огън в огнището и ще ти сготвя топла храна.

Тя говореше тихо, замечтано, а мисълта й бягаше далече, далече — но къде, никой не знаеше.

Ненадейно от далечината долетя тайнствен шум, приличен на боботенето на изпуснат яз.

— Камион бръмчи по пътя — обади се Горица.

Калитко се вслуша, трепна и веднага отвърна:

— Да нямаш грешка, другарко? Познавам хубаво аз това нещо. То не иде от земята, а отгоре, от небето.

— Самолети?

Калитко кимна глава.

Следния миг високо над главите им се дочу еднообразно бръмчене.

— Също както при Орлов връх — заяви Калитко.

Гората се разбуди от шума и сякаш също загърмя. Стоманените птици невидимо пресякоха небесния купол над дълбоката усоя и се изгубиха по пътя си.

— Някога мечтаех да стана авиаторка — изтърва Горица.

— Хубаво. Аз пък знаеш ли какво искам? Искам, искам… искам някой аероплан да кацне на Мариина поляна и да изхвърчим — каза овчарчето.

— Представи си! — въздъхна дълбоко и с премрежени очи девойката. — Това е най-хубавото засега. Но то е непостижимо като моята авиаторска мечта.

— Бълнуваме си, нали?

— Но да допуснем, че се качваме. Сетне — фъррр! — в сините небеса и право при другарите. Червенокосия ще изахка.

— Гапи ще притърчи… познавам го аз този Гапи!…

Блажена усмивка се разля по лицето му. Но не мина дълго, когато той се почеса зад ухото и недоверчиво произнесе:

— Какво ли не си измисляме!

Те се погледнаха един друг и прочетоха в помрачените си лица, че желанието им да летят бе неизпълнимо като това — да намерят нещо и да подкрепят силите си.

Калитко се повъртя, диреше какво още да вземе извън бомбата и ножа. Нищо друго освен раницата. Сетне попритегна цървулките си.

— Отивам.

— Оставѝ пушката и патроните при главата ми.

— Всичко е на мястото си.

— Не се бави. Връщай се по-скоро, в къщи.

„В къщи!“ — пак се позамисли той. Някак си студено и недостижимо звучеше в устата й тази думичка „в къщи“ Също като кацващия самолет на Мариина поляна.

Той махна с ръка. Горица помисли друго и му протегна ръка за сбогом.

— Няма защо. Аз пак ще си дойда. Но забравих: трябва ми едно писмо — сепнато се спря той.

— Писмо?

— Ще разбереш. Напиши го ти, другарко. Пиши: Спартак пита: — къде бяха децата преди две години? На първи май, значи, когато ни измокри дъждът като мишки. Червенокосия ще се сети.

— Аха! Вие бяхте тук, при тая пещера?

Калитко подсвирна и добави:

— Нека командирът прати там да ни дирят.

— Къде е моливчето ми? — затършува девойката.

— Моето остана у Агапи.

— И моето.

— Така, Трътлето ядеше моливите. Но аз имах и дручко. Къде ли е то?

Калитко също затършува. А моливчето беше в джеба на раницата и не го намери.

— Върви и предай устно.

— Лесно.

И той тръгна в нощта, самичък като птичка, загубена в мрачната пустош. Но сега носеше в сърцето си една топла мисъл: че другарката очаква единствено на него, той трябва да я спаси от гладна смърт, и не мислеше за никаква опасност. Калитко вярваше, че ще успее, дори ако му се наложи да премине планини и морета, да мине през огън и кръв…