Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (163)

Малкият картечар

Откъм селото отекна нова объркана стрелба. Кучетата лавнаха до скъсване. Оттам бяха забелязали пожара. Контрачетата преустанови саморазправата си с населението и напусна богатото угощение по къщи и кръчми. Агенти и стражари търтиха към хълма. Те бягаха, запъхтени и без ред, като продължаваха да стрелят. В общата бъркотия се чуваше и крякането на домашни птици, които някои стражари бяха помъкнали живи към горящата казарма.

Напразно техните началници ги задържаха и крещяха за дисциплина и ред.

През това време партизаните чакаха около хълма, прикрити зад дръвчета и храсти, огрени от пожара.

Недалеч от кестена се таяха писарят, Страхил и Калитко.

— Другарю командир, идат! — задъхано промълви овчарчето, като напрягаше поглед по линията на хълма, очертана от огъня на горящата сграда.

— Не бързай! Аз ще дам знак. Не изпущай от очи линията на хоризонта и дръж здраво спусъка!

Едновременно с това командирът приготви шмайзера си и рече:

— Страхиле, мини малко надясно. Дръж посоката по пътя надолу… Такава пияна орда не бива да се оставя ненаказана.

Настъпи кратка, но дълбока тишина. И запъхтените стражари и агенти се смълчаха, като вървяха скупчени на групи и с насочени напред пушки и автоматки. Отражението на пожара вече осветяваше с пурпурна светлина тъмните им фигури.

— Време е! — прошепна писарят. Той се надигна, застана на колене и добави: — Готов ли си?

— Готов — отвърна глухо малкият картечар, прилегнал над картечницата.

— Огън!…

Затрещяха пушки и автоматки.

— Кррр! Кррр! Кррр! — Скрипята сърдито забълва огън в ръцете на овчарчето.

Обзет и разтърсван от стихийна треска за мъст, Калитко току повтаряше:

— На̀, мръсници! На̀, на̀, на̀! Да помните!…

Стрелбата трая около две минути. Който падна — падна. А останалите — изненадани до побъркване, мигновено и в панически бяг очистиха голия гръб на хълма.

Стражарите не бяха се надявали на такава последователна съпротива. И през деня, и сега, накъдето и да се обърнеха, срещу тях яростно пищяха партизанските куршуми. Но изненадата и страхът им достигна връхната си точка тогава, когато неочаквано нещо пукна, високо във въздуха се понесе ракета и с ослепителна магнезиева светлина освети полесражението. Писарят бе стрелял с ракетния пистолет, който беше взел през деня от убития Съръндаков.

Когато хълмът беше разчистен, командирът се изправи с цял ръст, свали войнишката си фуражка и изтри потното си чело. След това даде нова ракета — с алена светлина — знак за отстъпление.

При завръщането той се обърна към овчарчето с думите:

— Сега доволен ли си? Изми ли очите си?

— А-ах, другарю командир, напълни ми се сърцето! — възторжено заяви Калитко. — Какво друго да река? Дадохме им хубавичко да опитат нашата попара, хем на три пъти!

— И аз съм доволен от тебе: ти беше целия огън и пламък, когато прострелваше тия разбойници!

— Но вижте да ви кажа, другарю командир: отсега нататък аз съм с картечницата… помощник на другаря Страхил. Коли ме беси ме, няма да се оставя от нея! Бива ли?

— Ще видим, Спартак, какво ще каже Щабът на бригадата. Ще видим това, не бързай!