Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1955 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко
Редактор: Лиляна Илиева
Художник: Юри Минчев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова
Коректори: Маргарита Деспотова
Дадена за печат на 26.V.1955 г.
Печатни коли 32 1/0
Авторски коли 50
Формат 58/84 1/16
Тираж 10 000
Поръчка № 54(396)
Цена 1955г. — 13,50 лв.
Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Петорката
В една от богатите велевски къщи тази нощ се бяха събрали първенците на трите села. Господарите разменяха мнения и търсеха средства за водене на по-надеждна борба с партизаните. Тук бяха всички кметове и фабриканти от коритото, чифликчии, собственици на чаркове и военни, чийто авторитет след зачестилите произшествия беше чувствително разклатен. Бяха поканени да се изкажат и двама учители, ръководители на организация „Бранник“.
В това смесено общество, с еднакво жадни апетити да продължат щастливото си съществуване, се намираха и някои разпалени глави, които искаха намесата на редовна войска от града за незабавното унищожение на отреда.
— Каквото каже коменданта, другите ще го одобрим — заяви фабрикантът Морунов. — Но аз смятам, и то сериозно, да се избере една комисия от петима души, която да подхване работата.
— Така, бива — потвърди Денко Шилето.
— Не така — обади се велевският кмет. — С войска няма да ги спрем. Партизаните си имат своя тактика: удрят с малки сили тъкмо когато не се надяваш. А войската само чака да я повикат по телефона… Що не правим и ние така? Или — нека държавата даде амнистия и когато шумкарите слязат от балкана и се пръснат по домовете си, да ги натиснем и да им запършим главите!
— Всичко е вятър! — проговори гърлено Денко Шилето, който внезапно се беше отказал от комисията. — Аз мисля, че никой друг не може да ни помогне така, както писаря!
Събранието го изгледа учудено, в пълно недоумение. Наистина върху масата пред всекиго от тях лежеше пълна чаша, но никой не беше си потопил устните, защото подполковникът, който беше свикал това събрание, още се бавеше в Маслово. И Шилето не беше пил, а изказваше пиянски мисли!
— Чичо Денко, я да си говорим сериозно. Чуе ли коменданта, няма да му стане добре — рече страхливо ягодовският кмет.
Той постоянно трепереше пред личността на дебелия офицер, защото винаги ставаше така, че в неговата община често произлизаха събития, които хвърляха черно петно върху служебното му положение.
— Е-е, че какво пък е станало толкоз, като съм си казал мнението? — усмихна се под мустак в отговор старият ягодовчанин.
Най-сетне подполковникът пристигна.
Разговорът се разпали. Всички разискваха убедено и страстно, тъй като смятаха, че хората, призвани да спасяват страната от Ягодовския отред, са именно те — ягодовските господари и военни.
— Да не ми говорите за писаря! — рече по едно време комендантът, когато стана дума за него и някой на шега припомни предложението на Шилето.
— Аз се отмятам от приказките си — рече старият. — И ето как смятам: да съберем пари… няколко милиончета… и да ги пратим на полковника в града. Белким тогава и той помисли за нас. Инак някоя нощ ще ни изколят багабонтите! Вижте какво става!
— Не е лоша идеята — съгласи се комендантът. — Трябва да обмислим.
Трети предложи да се изпращат в гората бедняци, които срещу пари биха вършили предателство. И това бе подложено на сериозно и дълбоко обмисляне.
— Дали ще се найдат такива, които да склонят?
— Що да се не найдат, питам?
— Ако се найдат, що да не опитаме?
— Ще се найдат срещу пари. Паричките са долно нещо и като замотат главата на човека, карат го понякогаш да върши, каквото му заповядаш — рече чичо Калитин.
— А може да се пуснат арестувани ятаци… или да се набедят някои като ятаци… и да се заплашат, че ще им смъкнем кожата, ако не слугуват на властта.
— Така ще е по-добре — обади се велевският кръчмар и веднага промърмори като на себе си: — А бе, в края на краищата всички ще мирясаме, ами язък ми за чирачето! Добро и врътливо момче беше, а сега няма кой да върти кръчмата.
Оплакването му не направи никакво впечатление на присъствуващите.
Когато главите се размътиха от силното вино, Денко Шилето, който бързо се напиваше поради годините си, замахна с ръка и отсече:
— Вятър работа! Аз пак ще кажа, пък ако щеш ми се сърди, ако щеш недей, господин комендант…
— Той пак ще каже за писаря. Отрязвам си главата, ако не излезе тъй! — прекъсна го Морунов.
— Ами! — завъртя глава старият шишко. — Писарят и само писарят може да ни оправи!
Писарят притежаваше хубава ябълкова градина в съседство с неговата. Шилето отдавна увещаваше Савата да му я продаде, но собственикът не скланяше. Затуй сега старият постоянно споменаваше името му, за да дразни подполковника, като тайно желаеше веднаж завинаги да се махне от пътя му този писар!…
Но подполковникът изведнъж се развика:
— За писаря не искам да ми говориш! Писарят ще бъде ликвидиран още тази нощ! Елате, господа, и погледайте… какво знаят военните!
След тая изповед на коменданта Денко се усмихна с уста, разчекната до ушите. Отметна глава назад, озърна се към вратата на стаята и викна по-високо от всякога:
— Ангеле, няма ли още вино, бре? Дай малко и от агнето, ако е артисало!…
Съвещанието продължи до втори петли.
Накрая решиха да бъдат избрани петима души, които да подемат работата. А каквото решение вземеше тази петорка, останалите бяха длъжни безусловно да се подчиняват. В нея на първо място влизаше подполковникът. Но чичо Калитин се отказа от тая чест и помоли да го замести друг. Дали той направи това от страх пред партизаните, или му беше мил животът на Калитко, никой не можеше да каже.